Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Мария ми каза, че госпожата била много мила. Дала й рокли и едно палто от палпага . Не можела вече да ги носи, защото напълняла, и казала на Мария: „Може би ще ви свършат работа?“. Просто дамата била много мила, разбирате ли?

Палпагата е вид лама, чиято вълна много се цени и има на главата си папая.

— Не знам… — казвам аз вяло. — Имам чувството, че ограбвам мъртвец.

Мануела ме гледа отчаяно.

— Вземате назаем, не крадете. И какво искате да прави с тази рокля горката жена?

На това няма какво да отговоря.

— Дойде времето на госпожа Палиер — казва възторжено Мануела, сменяйки темата на разговора.

— Ще се насладя на този момент задно с вас — казвам аз.

— Отивам — заявява тя и се насочва към вратата. — А вие изпробвайте роклята, идете на фризьор. Ще се върна след малко да ви видя.

Разглеждам роклята, изпълнена със съмнение. Освен нежеланието да облека роклята на покойница, изпитвам и страх, че тя няма да ми отива. Виолет Грьолие е кухненски парцал, както Пиер Артенс е коприна, а аз — безформена домашна роба с тъмносини или виолетови шарки.

Отлагам изпитанието за после.

Сещам се, че дори не благодарих на Мануела.

Вчера следобед имаше концерт на хора на колежа. В моя баровски колеж има хор; никой не го смята за отживелица, всички се натискат да участват, но той е за избрани: господин Трианон, учителят по музика, си подбира старателно хористите. Причината за успеха на хора е самият господин Трианон. Той е млад, красив и умее да накара хористите да изпълняват както стари джазови парчета, така и последните хитове, оркестрирани много сполучливо. Всички се изтупват и хорът пее пред учениците от колежа. Поканени са само родителите на хористите, защото иначе ще има много народ. Само с тях физкултурният салон е претъпкан, а атмосферата е страшна.

Вчера потеглихме към салона в тръс, водени от госпожа Мегр, защото обикновено във вторник следобед имаме френски. Водени от госпожа Мегр е силно казано: тя се опитва да ни следва, задъхвайки се като стар кашалот. Най-сетне пристигнахме в салона и всички горе-долу се настанихме, аз трябваше да понасям отпред, отзад, встрани и отгоре, на скамейките тъпи разговори (мобилен, мода, мобилен, мода, кой с кого, мобилен, даскалите са гола вода, мобилен, купонът у Канел) и после хористите влязоха, посрещнати с аплодисменти и облечени в бяло и червено, момчетата с папийонки, а момичетата с дълги рокли с презрамки. Господин Трианон застана на пулта с гръб към присъстващите, вдигна палка с мигаща лампичка на върха, настъпи тишина и всичко започна.

Всеки път чудото се повтаря. Всички тези хора, всички тези грижи, омрази, желания, разочарования, цялата година в колежа, с нейните простотии, важни и незначителни събития, даскали, пъстри ученици, целият този живот, в който се влачим, изпълнен с викове, сълзи и смехове, борби, раздели, прекършени надежди и неочаквани шансове: всичко внезапно изчезва, когато хористите запяват. Ходът на живота се влива в песента, изведнъж се появява някакво усещане за братство, за дълбока солидарност и дори за любов и то разтваря грозотата на ежедневието в пълно общение. Дори лицата на певците се преобразяват: вече не виждам Ашил Гран-Ферне (който има много красив тенор), Нито Дебора Льомьор, нито Сеголен Раше, нито Шарл Сен Совьор. Виждам човешки същества, които отдават себе си в пеенето.

Всеки път е така, иде ми да заплача, гърлото ми е свито и се старая да се овладея, но понякога едва успявам: едва удържам риданията си. Когато пеят канон, гледам в земята, защото съм прекалено развълнувана: прекалена красота, прекалена солидарност, прекалено и прекрасно общение. Вече не съм аз, а част от едно възвишено цяло, на което и другите принадлежат, и в този момент винаги се питам защо не е така всеки ден, а само когато пее хорът.

Когато хорът спре, всички ръкопляскат с грейнали лица, хористите сияят. Толкова е хубаво.

В крайна сметка се питам дали истинското движение на света не е песента.

Представяте ли си, никога не съм ходила на фризьор. Когато напуснах селото заради града, открих, че има два занаята, които ми се струваха еднакво налудничави, защото вършеха нещо, което всеки би трябвало да прави сам. И днес още ми е трудно да не смятам фризьорите и цветарите за паразити, които живеят от експлоатацията на природата, принадлежаща на всички ни, и извършват с много превземки и миризливи продукти нещо, което правя сама в банята си с помощта на остри ножици.