Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Кой ви е подстригал така? — пита възмутено фризьорката, на която с цената на адско усилие отидох да поверя грижата да опитоми косата ми.

Тя дърпа и размахва от двете страни на ушите ми два кичура с различна дължина.

— Добре, няма да ви питам — продължава тя с отвращение, като ми спестява срама да се самоизобличавам. — Хората вече не уважават нищо, виждам го всеки ден.

— Може ли едно освежаване — казвам аз.

Не знам точно какво значи това, но е класическа реплика от телевизионните сериали, излъчвани в ранните следобедни часове и населени с млади, силно гримирани жени, които винаги са или във фризьорския салон, или във фитнес клуба.

— Освежаване ли? Няма нищо за освежаване! Всичко трябва да се ремонтира, госпожо.

Тя гледа критично черепа ми и леко изсвирва.

— Имате хубава коса и това не е малко. Можем да направим нещо от нея.

Всъщност фризьорката се оказва много добро момиче. След гневното избухване, оправдано, защото потвърждава легитимността на занаята й, и тъй като е хубаво да се възстанови социалната норма, на която дължим подчинение — тя се занимава с мен приветливо и весело.

Какво може да се направи с гъста коса, освен да се подреже отвсякъде, за да й се придаде обем — беше моето предишно кредо в областта на прическата. Да скулптираш в космената маса, за да я оформиш, стана моята водеща коафьорска концепция.

— Наистина имате хубава коса — казва тя накрая, наблюдавайки произведението си видимо доволна. — Гъста и мека. Не бива да я поверявате на когото и да е.

Може ли една прическа да ни преобрази до такава степен? Аз самата не вярвам на отражението си в огледалото. Черната каска, нахлупена на физиономия, за която вече казах, че е лишена от чар, се бе превърнала в лека вълна, пенеща се около лице, което вече не е толкова грозно. Изглеждам… достойна за уважение. Дори намирам, че донякъде приличам на римска матрона.

— Фантастично… — казвам аз, питайки се как да скрия това необмислено безумие от погледите на съкооператорите.

Немислимо е толкова години, прекарани в преследване на невидимост, да заседнат в пясъците на една прическа на матрона.

Прибирам се вкъщи, вървейки плътно до стените. Имам нечувания късмет да не срещна никого. Но ми се струва, че Леон ме гледа странно. Приближавам, той свежда уши назад, което е знак за гняв или смайване.

— Добре де — казвам му, — не ти ли харесва?

Шампоанът. Мириша на авокадо и бадем.

Слагам си шалче на главата и върша куп увлекателни дейности, чийто апогей е съвестното почистване на месинговите копчета на асансьора.

После става един и половина.

След няколко минути Мануела ще се появи от стълбищната бездна, за да провери какво съм постигнала.

Почти нямам време да мисля. Свалям шалчето, събличам се набързо, обличам бежовата габардинена рокля, която принадлежи на покойница, и някой чука на вратата ми.

— Уауу, вие сте супер — казва Мануела.

Една ономатопея и подобна фамилиарност в устата на Мануела, която никога не съм чула да произнесе нито една просташка дума, е все едно папата, забравяйки сана си, да каже на кардиналите: а бе къде е скапаната ми тиара ?

— Не ми се подигравайте — казвам аз.

— Да се подигравам ли? — казва тя. — Рьоне, изглеждате прекрасно.

И от вълнение сяда.

— Истинска дама — добавя тя.

Именно това ме тревожи.

— Ще изглеждам смешно, ако отида на вечеря, пременена като селска мома на сгледа — казвам аз, приготвяйки чая.

— Нищо подобно, естествено е, когато човек отива на вечеря, да се облече официално. Всички го смятат за нормално.

— Ами това — опипвам черепа си и пак усещам шок от допира с нещо въздушно.

— Сложили сте нещо после, отзад косата ви съвсем се е сплескала — казва Мануела, бърчейки вежди, и вади от чантата си малко пакетче, увито с червена коприна.

— Скалички.

Да, време е да минем на друга тема.

— Е? — питам аз.

— Ах, ако бяхте там! — въздъхва тя. — Помислих си, че ще получи сърдечна криза. Казах: „Госпожо Палиер, съжалявам, но повече няма да идвам“. Тя ме погледна, не разбра. Трябваше да й го повторя два пъти! Тогава тя седна и ми каза: „А аз какво ще правя?“.

Мануела замълча с огорчение.

— Ако поне ми беше казала: А какво ще правя без вас ? Има късмет, че трябва да намеря работа на Рози. Иначе щях да й кажа: Госпожо Палиер, можете да правите какво си искате, да си…

Шибана тиара , казва папата.

Рози е една от многото племенници на Мануела. Знам какво означава това. Мануела мисли за връщане, но една златна жила като дома на улица „Грьонел“ №7 трябва да остане в семейството — затова тя настанява Рози на своето място, очаквайки големия ден.