Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Любимата ни тема за разговор на мен и Маргарита е любовта. Какво е това? Как ще обичаме? Кого? Кога? Защо? Мненията ни са противоположни. Странно, Маргарита има интелектуално виждане за любовта, аз съм непоправима романтичка. Тя вижда любовта като резултат от рационален избор (от типа www.nosgo ts.com), а за мен тя е плод на възхитителен порив. Но сме единодушни, че любовта не трябва да бъде средство, а цел.

Другата любима тема на разговор са предположенията за съдбата на познатите ни. Канел Мартен: изоставена и измамена от съпруга си, омъжва дъщеря си за финансист и завършва живота си в Шату в стая за осем хиляди евро на месец. Ашил Гран-Ферне: пристрастява се към хероина, на двайсет години постъпва за лечение, после поема бащиното си предприятие за найлонови торбички, жени се за изрусена блондинка, прави син шизофреник и анорексична дъщеря, става алкохолик и умира от рак на черния дроб на четирийсет и пет години. И т.н. и да ви кажа право, най-ужасното не е, че играем на такава игра, а че това не е игра.

Та когато се срещнахме във входа, Маргарита, мама и аз, Какуро каза: „внучката на сестра ми ще ми гостува днес следобед. Искате ли и вие да дойдете?“. Мама каза: „Да, да разбира се“, преди да успеем да въздъхнем, предчувствайки, че е наближил часът и тя да слезе на долния етаж. Отидохме. Малката гостенка на Какуро се казва Йоко и е дъщеря на племенницата му Елиза, която пък е дъщеря на сестра му Марико. На пет годинки е. Тя е най-хубавото момиченце на света! И толкова сладко. Чурулика, писука, бърбори и гледа хората със същата доброта и чистосърдечност като дядо си. Играхме на криеница и когато Маргарита я откри в кухненския шкаф, тя толкова много се смя, че се напишка в гащичките си. После ядохме шоколадова торта и разговаряхме с Какуро, а тя ни слушаше, гледайки приветливо с големите си очи (изцапана с шоколад до веждите).

Като я гледах, се попитах „Дали и тя ще стане като другите?“. Опитах се да си я представя след десет години, презадоволена, с високи ботуши и цигара в устата и след още десет години, седнала в напълно стерилен интериор, очаквайки децата си и изпълнявайки ролята на добра майка и японска съпруга. Но не се получаваше.

Тогава се почувствах много щастлива. За първи път в живота си срещам някого, чиято съдба не мога да предвидя, човек, пред когото пътищата на живота са отворени, човек изпълнен със свежест и възможности. Казах си: „О, да, имам желание да видя как расте Йоко“. И знаех, че това не беше само илюзия, свързана с младостта й, защото никое от децата на приятелите на нашите не ме е карало да се чувствам така. Казах си също, че навярно и Какуро е бил такъв като малък, и се запитах дали някой навремето го е гледал така, както аз гледам Йоко: с удоволствие и любопитство, очаквайки да види как какавидата ще се превърне в пеперуда, без да познава шарките на нейните крила, но убеден в красотата им.

Тогава си зададох следния въпрос: Защо? Защо те, а не други?

И още един: Ами аз? Дали съдбата ми вече е написана на челото ми? Ако искам да умра, то е, защото вярвам, че е така.

Но ако в нашия свят съществува възможност да станеш това, което още не си… дали ще мога да се възползвам от нея и да превърна живота си в градина, различна от тази на предците си.

В седем часа ни жива, ни умряла се запътвам към четвъртия етаж, като се моля с всичка сила да не срещна никого.

Входът е пуст.

Стълбището е пусто.

Площадката пред апартамента на господин Озу е пуста.

Тази мълчалива пустош, която би трябвало да ме зарадва, изпълва сърцето ми с мрачно предчувствие и ме обхваща неудържимо желание да бягам. Тъмното ми портиерско жилище изведнъж ми се струва като уютно и светло убежище и ме пробожда носталгия при мисълта за легналия пред телевизора Леон, който вече не ми изглежда толкова несправедлив. В края на краищата какво ще загубя? Мога да се обърна, да сляза по стълбите и да се върна в жилището си. Нищо не е по-лесно. Нищо не изглежда по-смислено, обратно на вечерята, която е почти абсурдна.

Някакъв шум на петия етаж, точно над главата ми, прекъсва мислите ми. От страх моментално започвам да се потя — колко мило — и без дори да разбера жеста си, натискам с всичка сила копчето на звънеца.

Сърцето ми няма време да се разтупти: вратата се отваря.

Господин Озу ме посреща с широка усмивка.

— Добър вечер, госпожо! — поздравява ме той с непресторена, както изглежда, радост.

По дяволите, шумът от петия етаж се изяснява: някой затваря вратата.