Джонатан Франзен - Поправките

Когато стана да пикае за четвърти или пети път, прозорците вече сивееха. Утринната задуха напомняше за юли, а не октомври. Мараня или мъгла над „Семинол Стрийт“ заглушаваше, отразяваше и изкривяваше граченето на гаргите – правеше ги невидими, – които летяха нагоре по хълма над „Навахо Роуд“ и „Шоуни Стрийт“ и като местни тийнейджъри се отправяха към паркинга на хранителния магазин на „Уауа“ (наричали го „клуб „Уа“, твърдеше Арон) да пушат цигари.

Той си легна отново и зачака съня.

– ...е пети октомври и ето най-важните новини, които ще проследим тази сутрин. По-малко от двайсет и четири часа преди екзекуцията, адвокатите на Кели... – занарежда радиото на Каролин, но тя натисна копчето и то замлъкна.

През следващия час, докато слушаше ставането на синовете си, тяхното закусване и изсвирването с тромпет на мелодия на Джон Филип Суса от Арон, в главата на Гари се оформи чисто нов план. Лежеше свит на кълбо с лице към стената и с притисната към гърдите си ръка, пъхната в хартиена торба. Чисто новият му план беше да не прави нищо.

– Гари, буден ли си? – попита Каролин най-вероятно от прага. – Гари?

Той не реагира, не отговори.

– Гари?

Зачуди се дали тя се чуди защо той не реагира, но стъпките ѝ заглъхнаха по коридора.

– Джоуна, хайде, ще закъснееш!

– Къде е татко?

– Все още е в леглото, да вървим.

Разнесе се тупуркане на малки крачета и се появи първото сериозно изпитание пред чисто новия план на Гари. Отблизо, по-близо от прага, Джоуна извика:

– Тате? Ние тръгваме. Тате?

А Гари не биваше да откликва. Трябваше да се преструва, че не чува или не иска да чуе, трябваше да наложи общата си стачка, клиничната си депресия върху единственото създание, което му се искаше да пощади. Ако Джоуна се приближеше още малко, ако дойдеше и го прегърнеше, Гари едва ли щеше да успее да запази мълчание. Но Каролин извика отново от долния етаж и Джоуна хукна.

Гари чу тихото пиукане при набирането на годишнината от сватбата, алармата се включи. След това в ухаещата на препечени филийки къща се възцари тишина и на лицето му се изписа изражението на безкрайно страдание и самосъжаление, което си надяваше Каролин, когато я болеше кръстът. Едва сега разбираше колко много утеха носеше то.

Поколеба се дали да стане, но не му трябваше нищо. Не знаеше кога ще се върне Каролин; ако беше на работа във Фонда за закрила на децата, щеше да си дойде чак след три. Нямаше значение. Той щеше да е тук.

Само че Каролин се прибра след половин час. Шумовете от излизането ѝ се повториха в обратна последователност. Той чу приближаващия форд, изключването на алармата, стъпки по стълбището. Усещаше жена си да стои на прага и да го наблюдава.

– Гари? – повика го тя тихо и нежно.

Той не реагира. Лежеше. Каролин се приближи и коленичи до леглото.

– Какво ти е? Болен ли си?

Не отговори.

– Каква е тази торба? Боже господи, какво си направил?

Мълчеше.

– Гари, говори! В депресия ли си?

– Да.

Тя въздъхна. Натрупваното в продължение на седмици напрежение изтичаше от стаята.

– Предавам се.

– Какво означава това?

– Не си длъжна да ходиш в Сейнт Джуд. Който иска да не ходи, може да не ходи.

Не му беше лесно да го каже, но пък си заслужаваше. Усети топлината ѝ, нейното сияние да се приближава още преди Каролин да го докосне. Слънцето се показа, косата ѝ погали врата му, дъхът ѝ, нежното докосване на устните ѝ върху бузата му.

– Благодаря ти.

– Сигурно ще се наложи да отида за Бъдни вечер, но ще се върна на Коледа.

– Благодаря.

– В депресия съм.

– Благодаря.

– Предавам се.

Ирония, разбира се, но веднага щом се предаде – може би още щом призна депресията си, със сигурност, когато ѝ показа ръката си и тя го превърза, и в никакъв случай не по-късно от момента, в който локомотивът му – долу-горе с размерите и тежестта на машината на детското му влакче отпреди десетилетия – навлезе във влажния и леко грапав тунел, който, въпреки изминалите двайсет години, все още му се струваше неизследван (проникна в нея в позата „лъжички“, отзад, така че Каролин да настани удобно кръста си, а той да преметне превързаната си ръка върху тялото ѝ; травматично изпълнение, но пък и двамата бяха с травми), – депресията му като че ли изчезна и го завладя еуфория.

Хрумна му – ненавременно може би, предвид нежния съпружески акт, който извършваше, но той, Гари Ламбърт, си беше такъв, сполетяваха го неуместни мисли и му беше писнало да се извинява за това!, – че сега спокойно може да поиска от Каролин да му купи 4500 акции от „Аксон“ и тя ще го направи с радост.