Джонатан Франзен - Поправките

– Имах предвид да я заковеш с пирон, не съм споменавала верига.

Кейлеб се присегна към дистанционното и усили звука на телевизора.

Гари слезе в мазето и извади от плоското кашонче последната от шестте табелки, които представителят на „Невърест“ му беше продал накуп. Предвид цената на системата за сигурност, табелките бяха невероятно кьопави – неравномерно изписани и прикрепени с крехки алуминиеви нитове към колчета от тънка тенекия, които при опит за забиване в земята веднага се огъваха (първо трябваше да им направи дупка).

Когато се върна в кухнята, Каролин дори не вдигна глава. Можеше да заподозре, че е халюцинирал паническите ѝ обаждания, ако не беше влагата в боксерките му и ако по време на трийсетсекундния му престой в мазето тя не беше пуснала резето на вратата и включила алармата.

Той не бил добре психически, а тя! Тя!

– Боже господи... – въздъхна Гари и набра на клавиатурата датата на сватбата им.

Остави вратата широко отворена, излезе в предния двор и набучи новата табелка на „Невърест“ в старата празна дупка. Когато се върна, вратата отново беше затворена. Извади ключовете си, отключи, отвори, доколкото му позволяваше веригата и това задейства предупредителното бипкане на алармата. Той бутна вратата, напъвайки пантите. Поколеба се дали да не я удари с рамо и да избие веригата. Каролин изпищя, скочи сепнато, хвана се за кръста и закуцука да вкара кода, преди да са изтекли трийсетте секунди.

– Гари, можеше просто да почукаш.

– Бях отпред, на не повече от двайсет метра. Защо си включила алармата?

– Представа си нямаш какво ми беше тук днес – измърмори тя и куцукайки, се върна към междузвездното пространство. – Чувствах се страшно самотна, Гари. Невероятно самотна.

– Но сега съм тук, нали? Вече съм си вкъщи.

– Да, вкъщи си.

– Тате, какво ще има за вечеря? – попита Кейлеб. – Ще направиш ли мешана скара?

– Да – отвърна Гари. – Ще приготвя вечеря, след това ще измия чиниите и може също така да подрежа живия плет, защото поне на мен ми няма нищо! Става ли, Каролин? Съгласна ли си?

– Да, моля те, приготви вечеря – измърмори тя, без да отделя поглед от телевизора.

– Добре. Ще приготвя вечерята.

Гари плесна с ръце и се прокашля. Имаше чувството, че в гърдите и в главата му разни износени предавки падат от осите си и се блъскат в други части на вътрешните му механизми, а в същото време той изискваше от тялото си устрем, недепресирана енергия, която то изобщо не беше в състояние да осигури.

Нуждаеше се от поне шест часа здрав сън тази вечер. И за да си го осигури, възнамеряваше да изпие два коктейла водка-мартини и да се пъхне в леглото преди десет. Обърна бутилката с водка над шейкъра с лед и безсрамно я остави да гъргори, защото той, вицепрезидентът на „СенТръст“, нямаше от какво да се срамува, задето има нужда да разпусне малко след цял ден усилна работа. Разпали въглищата и изпи мартинито. Върна се в кухнята в лъкатушеща западаща дъга на търкулната монета и приготви месото, но беше твърде изтощен да се заеме веднага с печенето. Тъй като Каролин и Кейлеб не му бяха обърнали внимание при направата на първото мартини, сега си сипа второ за подсилване и повдигане на духа, като официално го обяви за първо. Борейки се със замайването – виждаше всичко като през стъкло, – излезе и хвърли месото на скарата. Умората, недостигът на благоприятни неврофактори отново го завладяха. Пред погледа на цялото семейство си забърка трето (официално: второ) мартини и го изпи. През прозореца видя, че скарата е в пламъци.

Напълни една тефлонова тенджера с вода и разплисквайки я, се втурна да угаси огъня. Вдигна се облак пара и мазен пушек. Обърна парчетата месо, показа се овъглената им лъскава долна страна. Миришеше на мокро и изгоряло като след пожарникари. Въглените мъждукаха и макар че остави месото повече от десет минути, то едва-едва смени цвета си.

Междувременно невероятно внимателният му син Джоуна беше подредил масата и беше изкарал хляб и масло. Гари разпредели по-малко обгорелите и по-несуровите парчета месо между децата и жена си. Стиснал тромаво вилицата и ножа, натъпка в устата си въгленчета и сурово пилешко, само че нямаше сили нито да го сдъвче и погълне, нито да стане и да го изплюе. Седя с несдъвканото пилешко в уста, докато не осъзна, че по брадичката му се стича слюнка – несъмнено не това беше най-добрият начин да покаже доброто си психическо състояние. Преглътна хапката цяла. Все едно по хранопровода му се спусна топка за тенис. Семейството му го гледаше.