Джонатан Франзен - Поправките

– Добре ли си, тате? – попита Арон.

Гари избърса брадичката си.

– Добре съм, Арон, благодаря. Филешкото е малко шилаво. – Той се закашля, гръклянът му пламтеше. – Пилешкото е малко жилаво.

– По-добре иди си легни – обади се Каролин, все едно говореше на малко дете.

– Мисля да подкастря живия плет.

– Изглеждаш уморен. По-добре си легни.

– Не съм уморен, Каролин. Просто ми влезе пушек в очите.

– Гари...

– Знам, че обясняваш на всички, че съм в депресия, но не съм.

– Гари...

– Нали, Арон? Прав ли съм? Казва ви, че съм в клинична депресия, нали?

Арон, хванат неподготвен, потърси помощ от майка си, която бавно и отчетливо поклати глава.

– Е? Така ли е? – настоя Гари.

Арон заби поглед в чинията си и се изчерви. Пристъпът на обич, която Гари почувства към най-големия си син, милият, честният, суетният, изчервяващ се негов син, беше някак си дълбоко свързан с гнева, който изведнъж, преди Гари да си даде сметка какво се случва, го тласна да скочи от масата.

– Върви по дяволите, Каролин! Вървете по дяволите с вашите шушукания! Отивам да подкастря шибания жив плет!

Джоуна и Кейлеб сведоха глави, като под обстрел. Арон като че ли виждаше целия си живот и най-вече бъдещето си в мазните плетеници по чинията си.

Каролин отговори с равен и тих, почти недоловимо потрепващ глас на несправедливо обиден човек:

– Добре, Гари, само ни остави да си довършим вечерята на спокойствие. Върви, моля те.

И Гари отиде. Излетя навън и като буреносен облак прекоси задния двор. Растителността край къщата изглеждаше восъчнобледа на струящата отвътре светлина, но още не се беше стъмнило напълно, в сумрака се очертаваха силуетите на дърветата на запад. В гаража свали от скобите бояджийската стълба с осем стъпала, като се олюля и завъртя с нея и едва не отнесе предното стъкло на форда, преди да възстанови равновесието си. Занесе я пред къщата, светна лампите и се върна за електрическите ножици и петдесетметровия удължител. За да не опира мръсния кабел в скъпата ленена риза, която, изненадано установи, още не беше сменил, го пусна да се влачи и намачка цветята. Съблече се и остана по тениска, но реши да не се преобува, защото се опасяваше, че ако спре за миг, ще загуби устрема си, ще легне на излъчващата събраната през деня топлина морава, ще се заслуша в щурците и в ту усилващите се, ту заглъхващи цикади и ще заспи. Физическото усилие донякъде проясни главата му. Качи се на стълбата и започна да подрязва тъмнозелените поклащащи се връхчета на живия плет, протягайки се докъдето смееше. И когато си даде сметка, че не може да стигне последните двайсет сантиметра към къщата, навярно трябваше да изключи ножиците, да слезе и да премести стълбата, но тъй като ставаше дума само за някакви си двайсет сантиметра и не разполагаше с неизчерпаеми запаси от енергия и търпение, той се опита да премести стълбата, както си стоеше върху нея, да я размърда все едно е на кокили, докато в същото време стиска в лявата си ръка включената ножица.

Нежното докосване, почти неусетното бръсване по дебелата месеста част в основата на десния палец, което усети, при проверката се оказа, че е направило дълбока кървяща рана, която в най-добрия от възможните светове щеше веднага да бъде прегледана от лекар в „Спешна помощ“. Но ако не друго, Гари беше принципен. Знаеше, че е твърде пиян, за да шофира сам до болницата в „Честнът Хил“, а ако помолеше Каролин да го закара, щяха да изникнат неприятни въпроси относно решението му да се качи на стълбата и да използва електрически инструмент в нетрезво състояние, което пък от своя страна щеше да доведе до признанието колко водка е изпил преди вечеря и като цяло да изрисува точно обратната картина на психическо здраве, която той целеше да създаде с подрязването на живия плет. Така че докато рояк пробиващи кожата и разкъсващи дрехите насекоми, привлечени от светлината на верандата, безпрепятствено нахлуваха в къщата през предната врата, която Гари не беше дръпнал след себе си, тъй като в шепите му струеше изненадващо хладна кръв, той се затвори в банята на първия етаж и протегна ръце над мивката, железните завъркулки на кръвта му приличаха на сок от нар, шоколадов сироп, отработено машинно масло. Пусна студена вода върху раната. От коридора пред незаключената врата на банята Джоуна го попита дали не се е порязал. Гари издърпа с лявата си ръка шепа тоалетна хартия, притисна я към раната и се опита отгоре да сложи лейкопласт, но заради кръвта и водата той не се залепи. Имаше кръв по тоалетната чиния, кръв по пода, кръв по вратата.