Джонатан Франзен - Поправките

Ако не друго, поне отново разполагаше с тялото му. Винаги беше обичала ръста му, широките му рамене, миризмата, а сега, когато беше прикован към инвалидна количка и не можеше да възрази срещу докосванията ѝ, на нея ѝ беше по-лесно. Той се оставяше да го целува и не се дръпваше, ако тя задържеше устните си малко по-дълго, не потръпваше, когато посегнеше да го погали по главата.

От самото начало Инид беше искала най-вече тялото му. Останалата част от него беше проблемът. Беше ѝ мъчно, докато се готвеше да отиде на свиждане, ставаше ѝ още по-мъчно, докато седеше до него, а и след като си тръгнеше, мъката ѝ я гнетеше с часове. Той беше абсолютно непредсказуем. Понякога го заварваше в дълбок унес, обронил брадичка на гърдите и с петно от капещи лиги върху панталоните. Друг път бъбреше приятелски с човек с инсулт или пък с растение в саксия. Или пък белеше невидим плод и това занимание приковаваше вниманието му в продължение на часове. Или пък спеше. Но каквото и да правеше, то беше напълно лишено от разум.

Някак си Чип и Денис имаха търпение да седят до него и да се включват в налудничавия сценарий, който се разиграваше в главата му в дадения момент – влакова катастрофа, затворничество или луксозен круиз, – но Инид не понасяше и най-дребната грешка. Ако я вземеше за майка ѝ, тя го поправяше гневно: „Ал, аз съм, Инид, жена ти от четирийсет и осем години!“. Ако я помислеше за Денис, използваше абсолютно същите думи. Цял живот беше имала чувството, че не е ПРАВА, и сега имаше възможност да му покаже, че НЕ Е ПРАВ той. Макар че омекваше и не беше толкова строга и стриктна в други отношения, Инид си оставаше изключително бдителна в дома „Дийпмайър“. Хокаше Алфред, че не е прав да плюе сладолед по току-що изпраните и изгладени панталони. Не е прав да не разпознава Джо Пърсън, след като Джо е бил толкова мил да намине. Не е прав да не иска да погледне снимките на Арон, Кейлеб и Джоуна. Не е прав да не се радва, че Алисън е родила две малко слабички, но иначе съвсем здрави момиченца. Не е прав да не се радва, да не проявява благодарност или поне малко прояснение, след като жена му и дъщеря му са си направили труда да го вземат у дома за вечеря в Деня на благодарността. Не е прав да заяви след вечерята, когато го върнаха в дома „Дийпмайър“: „По-добре изобщо да не излизам оттук, отколкото да се налага да се връщам“. Щом съзнанието му можеше да се проясни дотолкова, че да произнесе подобно съждение, не е прав да не бъде с разсъдъка си в останалото време. Не е прав да се опитва да се обеси с чаршафите си. Не е прав да се хвърля по прозорците. Не е прав да се мъчи да разкъса вените си с вилица. Но макар че не беше прав за толкова много неща, с изключение на четирите дни в Ню Йорк, двете Коледи във Филаделфия и трите седмици възстановяване след операция на бедрената става, Инид продължаваше да го посещава всеки ден. Трябваше да му каже, докато все още имаше време, колко не е бил прав той и колко права е била тя. Колко не е бил прав да не я обича по-силно, колко не е бил прав да не я цени и да не правят секс при всяка възможност, колко не е бил прав да не се довери на финансовия ѝ нюх, колко не е бил прав да прекарва дните си в работа и да не обръща внимание на децата, колко не е бил прав, че е бил толкова черноглед, колко не е бил прав, че е бил толкова мрачен, колко не е бил прав, че е избягал от живота, колко не е бил прав, че вместо да приеме, винаги отказваше: трябваше да му го каже, повтаряше му го всеки ден. Дори и той да не я слушаше, тя пак трябваше да му го каже.

През втората си година в дома „Дийпмайър“ той престана да се храни. Чип се откъсна от родителските си задължения, новата си работа като учител в частно училище и осмото си преправяне на сценария и дойде от Чикаго да се сбогува. Но Алфред изкара повече, отколкото очакваха. Беше лъв до края. Почти нямаше пулс, когато долетяха Денис и Гари, а живя цяла седмица след това. Лежеше свит на леглото и едва дишаше. Не помръдваше, не отговаряше, само веднъж, когато Инид понечи да му пъхне стружка лед в устата, извърна категорично глава. До края не го напусна силата му да отказва. Всичките ѝ усилия да го поправи бяха отишли напразно. Той си беше все така упорит като в деня, в който го беше видяла за пръв път. И въпреки това, когато Алфред издъхна и тя притисна устни към челото му, и излезе с Денис и Гари в топлата пролетна нощ, Инид имаше чувството, че вече нищо не може да погуби надеждите ѝ, абсолютно нищо. Беше на седемдесет и пет и възнамеряваше да промени живота си.