Джонатан Франзен - Поправките

– О!

– Е, какво става?

Тя поклати глава.

– Какво ли не.

– В понеделник имах почти трийсет хиляди долара в брой. Възнамерявах да ти дам двайсет и четири хиляди. Но след това ни обраха униформени полицаи със скиорски маски. Да, знам, че звучи неправдоподобно.

– Забрави за заема.

Ръката на Чип отново се стрелна към обицата.

– Ще започна да ти плащам по най-малко четиристотин на месец, докато не погася главницата и лихвите. Това е най-важният ми приоритет. Абсолютно най-важният.

Сестра му се обърна и вдигна лице към него. Очите ѝ бяха кървясали, челото ѝ аленееше като на новородено.

– Казах ти да забравиш за заема. Нищо не ми дължиш.

– Благодаря, оценявам жеста. – Той отклони поглед. – Но въпреки това ще ти ги върна.

– Не, няма да взема парите ти. Опрощавам ти дълга. Нали знаеш какво означава „опрощавам“?

Странното ѝ настроение, неочакваните ѝ думи притесняваха Чип. Той подръпна отново обицата.

– Стига, Денис. Моля те. Покажи поне малко уважение към мен и ми позволи да ти върна парите. Знам, че се държах като лайно. Но не искам да бъда лайно цял живот.

– Забрави за заема.

– Престани! – Чип се усмихна отчаяно. – Трябва да ме оставиш да ти върна парите.

– Не можеш ли да понесеш да бъдеш опростен?

– Не, не мога. Много по-добре е да ти върна парите.

Все така коленичила, Денис скри ръце и се преви на две, превърна се в маслина, в яйце, в глава лук. От това кълбо се разнесе тих глас:

– Не разбираш ли колко голяма услуга ще ми направиш, ако ми позволиш да опростя дълга ти? Не разбираш ли колко ми е трудно да те помоля за това? Не съзнаваш ли, че не съм искала нищо друго от теб, като изключим това, да си дойдеш за Коледа? Не разбираш ли, че не се опитвам да те обидя? Не разбираш ли, че никога не съм се съмнявала, че може и да не ми върнеш парите, и знам, че те моля за нещо много трудно? Не разбираш ли, че не бих го направила, ако наистина, ама наистина не се нуждая от това?

Чип се взираше в треперещото кълбо човешка плът в краката си.

– Кажи ми какво е станало.

– Всичко край мен се разпада.

– В такъв случай не бива да говорим за пари. Нека отложим този разговор. По-добре ми разкажи какво се е случило.

Денис яростно поклати глава.

– Не, съгласи се сега. Кажи: „Да, благодаря“.

Жестът на Чип издаваше пълно объркване. Наближаваше полунощ, баща му трополеше горе, а сестра му се беше свила на кълбо и го молеше да приеме опрощаване на най-големия проблем в живота му.

– Хайде да го обсъдим пак утре – предложи той.

– По-добре ли ще се почувстваш, ако в замяна поискам нещо?

– Утре, съгласна ли си?

– Мама иска някой да остане другата седмица. Остани да ѝ помогнеш. Това ще е голямо облекчение за мен. Ако не си тръгна в неделя, ще умра. Ще се разпадна, ще престана да съществувам.

Чип дишаше тежко. Вратата на клетката се затваряше под носа му. Усещането, което го беше връхлетяло в тоалетната на летището във Вилнюс, че дългът му към Денис не само че не е товар, а последната му защита, се завърна, и мисълта, че той може да бъде опростен, го изпълни с ужас. Чип беше живял под угрозата на този дълг толкова дълго, че той се беше превърнал в нещо като невробластома, тъй деликатно преплетена в строежа на мозъка му, че Чип се съмняваше дали ще може да оцелее при отстраняването ѝ.

Зачуди се дали е твърде късно да хване последния самолет от летището, дали не можеше да избяга още тази вечер.

– Какво ще кажеш да разделим дълга на две? Така че да имам да ти връщам само десет хиляди? И двамата да останем тук до сряда?

– Не.

– Ако се съглася, ще престанеш ли да се държиш толкова странно и ще се ободриш ли малко?

– Първо се съгласи.

– Чип, ще ми помогнеш ли? – разнесе се отгоре гласът на Алфред.

– И когато те нямаше, пак теб викаше – каза Денис.

Прозорците потрепериха от вятъра. Кога родителите се бяха превърнали в деца, които си лягат рано и викат за помощ от стаите си на горния етаж? Кога беше станало?

– Чип! – обади се отново Алфред. – Не мога да се оправя с това одеяло! Ще ми помогнеш ли?

Къщата се разклати, капаците затракаха, от прозореца зад Чип полъхна студ и той изведнъж си спомни завесите. Спомни си заминаването от Сейнт Джуд за колежа. Как прибра в багажа си ръчно изработения австрийски шах, който родителите му бяха подарили при завършването, както и шесттомната биография на Линкълн от Сандбърг, която му бяха връчили за осемнайсетия рожден ден, новия морскосин костюм от „Брукс Брадърс“ („С него приличаш на красив млад лекар“ – беше намекнала Инид) и купчина бели тениски, бели слипове и бели дълги долни гащи, снимка на Денис в пети клас в стъклена рамка, вълненото одеяло на „Хъдсън Бей“, с което Алфред беше отишъл като първокурсник в университета в Канзас преди четири десетилетия, едни обшити с кожа ръкавици, които също идваха от далечната младост на Алфред в Канзас, и тежки плътни завеси, които Алфред беше купил от „Сиърс“. Баща му беше обърнал внимание на едно изречение от проспекта на колежа: „В Нова Англия зимите понякога са люти“, и беше намерил в „Сиърс“ кафеникаворозови завеси от непромокаема материя, обшити отзад с вата. Те бяха тежки, обемисти и плътни. „Ще ги оцениш в студените нощи – каза той на Чип. – Ще спират течението от прозорците.“ Но съквартирантът на Чип в първата година беше възпитаник на частно подготвително училище, на име Роан Макоркъл, който оставяше следи от мазни пръсти – навярно от вазелин – по снимката на петокласничката Денис. Роан се присмя на завесите и Чип последва примера му. Прибра ги обратно в кутията, а нея я захвърли в мазето на общежитието да мухлясва през следващите четири години. Лично той нямаше нищо против завесите. Те бяха най-обикновени завеси и като всички завеси искаха единствено да висят добре, да спират светлина, доколкото им е по силите, да не бъдат нито твърде големи, нито твърде малки за прозореца, който трябва да скриват, да бъдат дърпани насам вечер и натам сутрин, да се поклащат на ветреца, предвещаващ дъжд в лятна нощ, да бъдат много използвани и малко забелязвани. В безчет болници, домове за възрастни и евтини мотели не само в Средния запад, но и на Изток, тези кафяви, подплатени с вата завеси можеха да имат дълъг и полезен живот. Не бяха виновни те, че мястото им не е в стая в студентско общежитие. Не се бяха опитали да се надскочат, материята и цветът им не издаваха и намек за нескромна амбиция. Те просто си бяха такива. И когато най-накрая ги изрови от мазето в навечерието на завършването на университета, техните девствени розовеникави дипли се оказаха не толкова изкуствени, по-симпатични и напомнящи за „Сиърс“, отколкото ги помнеше. Не бяха чак толкова срамни, колкото си мислеше.