Джонатан Франзен - Поправките

– Хвани я онази гад! Хвани я!

– Татко, хей, аз съм, Чип.

Да, гласът беше познат. Огледа внимателно Чип, за да се увери, че това наистина е детето му, копелетата и преди се бяха опитвали да го излъжат. Да, ако заговорилият го беше някой друг, а не Чип, не биваше да му се доверява. Щеше да е твърде рисковано. Но в Чипър имаше нещо, което гадовете не можеха да докарат. Само като го погледнеш, и виждаш, че той никога не би те излъгал. В Чипър имаше някаква благост, която никой не би могъл да имитира.

Да, това беше Чипър, сигурен беше. Задиша по-спокойно и някакво подобие на усмивка се появи сред другите, войнстващи черти на лицето му.

– Е! – рече той.

Чип придърпа стол и му подаде чаша студена вода. Той осъзна, че е жаден. Изсмука водата със сламката и върна чашата на сина си.

– Къде е майка ти?

Чип остави чашата на пода.

– Настинала е. Казах ѝ да си остане в леглото.

– Къде живее сега тя?

– Вкъщи. Където си беше преди два дни.

Чип вече му беше обяснил защо се налага да бъде тук и докато виждаше лицето и чуваше гласа му, обяснението звучеше разумно, но изчезнеше ли Чип, то губеше смисъл.

Черната дебелана кръжеше край тях и ги гледаше злобно.

– Това е залата за физиотерапия – рече Чип. – На осмия етаж на „Сейнт Люк“. Където мама си оперира крака, помниш ли?

– Тази жена е голяма гад!

– Не, това е физиотерапевтката. Тя се опитва да ти помогне.

– Не, погледни я. Не я ли виждаш каква е? Не я ли виждаш?

– Тя е физиотерапевтка, тате.

– Какво? Каква е?

От една страна, той вярваше на интелигентността и увереността на умния си син. От друга, черната гад го гледаше злобно, за да му подскаже, че при първа възможност пак ще го подложи на мъченията си; държанието ѝ беше заплашително, това беше ясно като бял ден. Не можеше да примири това противоречие: вярата му, че Чип е абсолютно прав, и убеждението му, че тази гадина в никакъв случай не е лекар.

Противоречието водеше към бездънна пропаст. Той надникна в дълбините ѝ, устата му зейна. Нещо топло се стичаше по брадичката му.

А сега някое копеле протягаше ръка към него. Понечи да удари атакуващата ръка и в същия миг осъзна, че тя беше на Чип.

– Спокойно, тате. Исках само да избърша брадичката ти.

– О, боже!

– Искаш ли да останеш тук още малко, или да те върна в стаята ти?

– Както прецениш.

Тази удобна фраза идваше готова на езика му.

– В такъв случай, хайде да се връщаме. – Чип посегна зад облегалката и дръпна нещо. Явно столът имаше някакъв сложен механизъм от колелца и ръчки.

– Пробвай се да откачиш колана.

– Ще те върна в стаята и там ще можеш да походиш.

Чип забута количката през двора, прекосиха коридора и влязоха в килията му. Още не можеше да свикне с луксозното обзавеждане тук. Като в първокласен хотел, като се изключеха преградите на леглата, стойките за системи и радиоапаратите – инструментите за контрол над затворниците.

Чип го спря до прозореца, излезе с пластмасова чаша и след малко се върна заедно с красиво момиче с бяла манта.

– Господин Ламбърт? – рече тя. Беше красива като Денис, но по-дребна, с къдрава черна коса и очила с тънки рамки. – Аз съм доктор Шулман. Може би си спомняте, запознахме се вчера.

– Е!

Той се усмихна широко. Помнеше свят, в който имаше такива момичета, красиви миньончета с грейнали очи и високи чела, свят, изпълнен с надежда.

Тя го докосна по главата и се наведе, все едно възнамеряваше да го целуне. Изкара му ангелите. Той едва не посегна да я удари.

– Не исках да ви изплаша. Исках само да погледна очите. Имате ли нещо против?

Обърна се към Чип за подкрепа, но той зяпаше момичето.

– Чип!

Синът му отлепи очи от нея.

– Да, тате?

Беше привлякъл вниманието му, трябваше бързо да измисли какво да каже.

– Предай на майка си да не се тревожи за бъркотията долу. Аз ще я оправя.

– Добре, ще ѝ предам.

Умните пръсти и нежното лице на момичето бяха навсякъде около него. Тя го помоли да стисне юмрук, смушка го и го сръга. Гласът ѝ долиташе все едно от пуснат телевизор в съседната стая.

– Тате?

– Не чух.

– Доктор Шулман попита дали предпочиташ „Алфред“ или „господин Ламбърт“. Как искаш да се обръща към теб?

Насили се да се усмихне.

– Не разбирам.

– Според мен предпочита „господин Ламбърт“ – обяви Чип.

– Господин Ламбърт – обади се момичето, – знаете ли къде се намираме?

Той отново се обърна към сина си, който го гледаше очаквателно, но не предлагаше помощ. Посочи към прозореца: