Джонатан Франзен - Поправките

– Колко хубаво – отбеляза саркастично Денис, – че Гари свали този товар от плещите си и сега се чувства по-добре.

– Не, той е прав – отвърна Инид, погледът ѝ мрачно се спря на украсата от имел. – Нещо трябва да се направи.

След закуска часовете се точеха едва-едва в замаяно, нездраво очакване на големия празник. Защото беше уморен, на Чип му беше трудно да се стопли, макар че лицето му пламтеше от носещата се от кухнята горещина, примесена с аромат на печена пуйка. Появеше ли се в зрителното поле на баща си, на лицето на Алфред грейваше усмивка на разпознаване и задоволство. Чип можеше да заподозре, че баща му го бърка с някого, ако в същото време старецът не го повикваше по име, все едно той беше възлюбеният му син. Чип се беше карал с Алфред, беше водил дълги битки с него, беше страдал от жилото на неодобрението му през по-голямата част от живота си, а сега, когато личните му несполуки бяха още по-големи и политическите му възгледи – още по-крайни, не той, а Гари спореше със стареца, а Чип разведряваше лицето му.

По време на вечеря си направи труда да опише по-подробно заниманията си в Литва. Все едно рецитираше данъчния кодекс с монотонен глас. Денис, която по принцип беше примерен слушател, изцяло се беше потопила в задачата да помага на баща си да се храни, а Инид имаше очи единствено за немощта на съпруга си. Потръпваше, въздишаше или клатеше глава при всяка паднала хапка, при всяка изтървана нелогична дума. Беше очевидно, че Алфред превръщаше живота ѝ в ад.

„Аз съм най-малко нещастният човек на тази маса“ – помисли си Чип.

Помогна на Денис да измие чиниите, докато Инид говореше с внуците по телефона, а Алфред си легна.

– Татко откога е така? – попита той.

– Така? От вчера. Но и преди това не беше много по-добре.

Чип облече едно тежко палто на Алфред и излезе да пуши. Тук студът хапеше по-здраво, отколкото във Вилнюс. Вятърът шумеше в дебелите кафеникави листа, които все още висяха от клоните на дъбовете, най-консервативните дървета; под нозете му скърцаше сняг. „Довечера ще падне до нулата – беше казал Гари. – Може да излезе навън с бутилка уиски.“ Чип искаше да обмисли важния въпрос за самоубийството, докато разполага с цигара, която да стимулира мозъчната му дейност, но бронхите и носните му кухини бяха безчувствени от студа и остротата на дима почти не се усещаше, а болката в ушите и пръстите – проклетите обици! – беше непоносима. Той се предаде и влетя вътре, сблъсквайки се на прага с Денис.

– Къде отиваш?

– Ей сега се връщам.

Инид седеше до камината във всекидневната и отчаяно хапеше устни.

– Не си си отворил подаръците.

– Утре сутринта.

– Сигурна съм, че няма да ти харесат.

– Хубаво е, че все пак си ми приготвила нещо.

Майка му поклати глава.

– Не се получи Коледата, която исках. Изведнъж баща ти хич го няма. Не става за нищо.

– В болницата ще му спрат лекарствата и състоянието му може и да се подобри.

Инид като че ли съзираше лоши предзнаменования в пламъците.

– Ще останеш ли още една седмица да ми помогнеш да го закараме в болницата?

Чип посегна към обицата си, сякаш тя беше талисман. Чувстваше се като дете в приказка на Братя Грим, бяха го примамили в омагьосаната къща с обещание за топлина и храна, а сега вещицата щеше да го заключи в килера, да го угои и да го изяде.

Повтори заклинанието, което беше изрекъл на прага.

– Мога да остана само три дни. Трябва веднага да започна работа. Искам да върна парите, които дължа на Денис.

– Само една седмица – настоя вещицата. – Само една седмица, докато видим как ще се подредят нещата в болницата.

– Не мога, мамо. Трябва да се върна.

Инид помръкна още повече, но не изглеждаше изненадана от отказа.

– Явно това си е моя отговорност. Знаех си, че ще е така.

Тя слезе в мазето, а Чип сложи още дърва в камината. Студени полъхвания си пробиваха път през прозорците и леко разклащаха спуснатите завеси. Парното работеше почти постоянно. Светът изглеждаше по-студен и по-празен, възрастните бяха изчезнали.

Денис се прибра към единайсет, вонеше на цигари и изглеждаше вкочанена. Помаха на Чип и понечи да продължи нагоре по стълбите, но той я повика да седне до огъня. Тя коленичи, сведе глава и протегна ръце към жарта. Взираше се в пламъците, сякаш не искаше да погледне брат си. Издуха носа си във влажна, разпокъсана салфетка.

– Къде беше? – попита той.

– Разхождах се.

– Дълга разходка.

– Аха.

– Изпрати ми няколко писма, които изтрих, преди да прочета.