Джонатан Франзен - Поправките

– Не мога да се оправя с това одеяло – оплака се отново Алфред.

– Добре – рече Чип на Денис, тръгвайки нагоре по стълбите. – Щом така ще се почувстваш по-добре, няма да ти върна парите.

Въпросът беше как да се измъкне от този затвор.

Черната дебелана, онази злобна гадина – нея трябваше да държи под око. Тя превръщаше живота му в ад. Седеше в отсрещния край на затворническия двор и му хвърляше многозначителни погледи, за да му покаже, че не го е забравила, че не се е отказала от отмъщението си. Мързелива черна гад! Запроклина на глас гадовете, черни и бели. Проклети подли негодници, да ги вземат дяволите, тях и глупавите им правила! Какви надути копелета бяха тези бюрократи от Агенцията за опазване на природата! Същите бяха и идиотите от Агенцията за охрана и безопасност на труда. Засега го бяха оставили на мира, но само защото знаеха, че ги е видял. Задремеше ли за миг, приспеше ли за секунда бдителността си, и щяха да му се нахвърлят. Нямаха търпение да му покажат, че не струва и пукната пара. Да му покажат неуважението си. Дебелата черна гад, отвратителната черна кучка отсреща улови погледа му над побелелите глави на другите затворници и кимна. „Ще видиш ти!“ – ето това означаваше кимването ѝ. А никой не виждаше какво правеше тя с него. Останалите бяха покорни и безпомощни непознати, които само дрънкаха глупости. Той беше заговорил един от тях, зададе му съвсем простичък въпрос. А онзи сякаш не знаеше английски. Какво толкова – задаваш простичък въпрос и получаваш простичък отговор. Но явно не беше така. Сега беше сам, бяха го притиснали в ъгъла, а гадовете бяха по петите му.

Къде ли беше Чип? Чип беше образован и интелигентен, можеше да се разбере с тези хора. Вчера се беше оправил добре с тях, много по-добре от него. Зададе простичък въпрос, получи простичък отговор и след това му обясни така, че да схване. Но сега от Чип нямаше и следа. Другите затворници възбудено жестикулираха, размахваха ръце като регулировчици. Само опитай да им дадеш някаква елементарна заповед, само опитай! Преструват се, че те няма. Онази черна дебела гад така ги беше наплашила, беше им изкарала акъла от страх. Ако разбереше, че са на негова страна, ако откриеше, че са му помогнали по някакъв начин, щеше да ги накара да си платят. О, как само го гледаше! Погледът ѝ сякаш казваше: „Ще ти видя сметката“. Беше му дошло до гуша от тези надменни чернилки, но какво можеше да направи? Беше в затвора. Държавна институция. Можеха да вкарат тук всеки. Ръкомахащи белокоси баби. Обезкосмени педали, които час по час се навеждаха да докоснат пръстите на краката си. Но защо и него, за бога? Защо и него?! Идеше му да се разплаче, че са го хвърлили в такова място. Да си стар, беше ад, дори и да не те преследва някоя дебела черна гад.

Ето я пак.

– Алфред? – Груба. Надменна. – Ще ме оставиш ли да раздвижа краката ти?

– Ти си копеле! – извика той.

– Не е твоя работа каква съм, Алфред. Но знам кои са майка ми и баща ми. Сега би ли свалил ръце? Успокой се и ми позволи да раздвижа краката ти, ще се почувстваш по-добре.

Тя се надвеси над него и той замахна, само че коланът му се беше закачил някак си за стола. Беше се закачил за стола и той не можеше да помръдне.

– Ако продължаваш така, Алфред – заплаши злобарката, – ще те приберем в стаята ти.

– Кучка! Кучка! Кучка!

Тя го изгледа надуто и отмина, но той знаеше, че тя ще се върне. Винаги се връщаше. Единствената му надежда беше да успее да освободи колана си от стола. Да се освободи, да скочи и край. Кой ли идиот беше измислил да сложат затвора толкова нависоко? Виждаше се чак до Илинойс. И толкова голям прозорец. Как смятаха да задържат тук затворниците? Дограмата беше от старите, с две стъкла. Ако се засилеше и ги удареше с глава, можеше и да успее. Но първо трябваше да откопчае проклетия колан.

Замъчи се с гладкия пластмасов каиш. Едно време гледаше на препятствията философски, но това време беше отминало. Пръстите му се гънеха като тревички, не искаха да се подпъхнат под колана. Гънеха се като презрели банани. Стремежът му да ги подпъхне под колана беше толкова очевидно обречен – коланът разполагаше със смазващите преимущества на здравина и якост, – че не след дълго усилията му се превърнаха в демонстрация на инат, гняв и безсилие. Заби нокти в колана, след това рязко разпери ръце, дланите му се удариха в подлакътниците на пленилия го стол, болезнено рикошираха насам-натам, беше толкова страшно ядосан...

– Татко, татко, хей, успокой се!