Джонатан Франзен - Поправките

– Натам е Илинойс. – И двамата го слушаха заинтригувано и той се почувства принуден да продължи. – Онзи прозорец... ако го отворите... това бих искал. Не успях да откопчая колана. А после...

Съзнаваше, че не това очакваха от него.

Миньончето го погледна мило.

– Можете ли да ми кажете кой е настоящият президент?

Той се ухили, толкова лесен въпрос.

– Е, тя е натрупала долу камари боклуци. Едва ли знае какво точно има там. Но според мен всичко е за изхвърляне.

Дребното момиче кимна, все едно отговорът му беше напълно логичен. След това вдигна и двете си ръце. Беше красива като Инид, само че Инид носеше халка, Инид нямаше очила, а и Инид беше остаряла, пък и той сигурно щеше да я познае, ако това беше Инид, макар че, тъй като я виждаше много по-често от Чип, ѝ обръщаше по-малко внимание.

– Колко пръста ви показвам?

Огледа пръстите. Те като че ли му говореха: „Отпусни се. Успокой се. Няма страшно“.

Той се усмихна и изпразни мехура си.

– Господин Ламбърт? Колко пръста ви показвам?

Красиви пръсти. Изящни. Облекчението на безотговорността. Колкото по-малко знаеше, толкова по-щастлив беше. Да не знаеш нищо, сигурно би било рай.

– Тате?

– Би трябвало да го зная – измърмори той. – Не е за вярване, че съм го забравил.

Дребното момиче и Чип се спогледаха и излязоха в коридора.

Беше му приятно да се отпусне, но след минута-две усети лепкавата влага. Трябваше да се преобуе, а не можеше. Седеше напикан и пикнята му изстиваше.

– Чип?

В килиите се беше възцарила тишина. Не можеше да разчита на Чип, той винаги изчезваше. Не можеше да разчита на никого, освен на себе си. Нямаше ясен план в главата си, нито сила в ръцете, ала въпреки това пак се опита да махне колана, за да си свали панталоните и да се подсуши. Но коланът пак го влуди. Двайсет пъти прокара пръсти по него и двайсет пъти не успя да намери закопчалката. Беше като човек в две измерения, който търси свобода в трето. Можеше да търси цяла вечност и пак нямаше да намери проклетата закопчалка.

– Чип! – извика той, но не силно, тъй като черната гадина се спотайваше някъде наблизо и щеше да го накаже жестоко. – Чип, ела ми помогни!

По-добре изобщо да се отървеше от краката си. И без това бяха немощни, треперещи, мокри, безполезни. Загърчи се и се опита да се залюлее в нелюлеещия се стол. Ръцете му се бунтуваха. Колкото пò не го слушаха краката, толкова по-силно размахваше ръце. Копелетата го бяха хванали, беше предаден. Заплака. Само да беше знаел! Само да беше знаел, можеше да предприеме нещо, разполагаше с пушката, с бездънния леден океан, само да беше знаел...

Хвърли чашата с вода срещу стената и най-сетне някой дотича.

– Тате, тате, какво става?

Алфред вдигна глава и погледна сина си в очите. Отвори уста, но единствената дума, която успя да произнесе, беше: „Аз...“.

Аз...

Сгреших...

Самотен съм...

Напиках се...

Искам да умра...

Съжалявам...

Направих всичко по силите си...

Обичам децата си...

Нуждая се от помощта ти...

Искам да умра...

– Не издържам повече тук – рече той.

Чип клекна до стола.

– Трябва да останеш още една седмица, за да те изследват. За да разберем какво ти има.

Той поклати глава:

– Не! Измъкни ме оттук!

– Съжалявам, тате, но не мога да те върна у дома. Трябва да останеш поне още една седмица.

О, колко го нервираше синът му! Досега Чип вече трябваше да е разбрал какво иска от него, а не да го кара да повтаря.

– Казвам ти да сложиш край на това! – Стовари юмруци по подлакътниците на пленилия го стол. – Помогни ми да сложа край!

Погледна прозореца, през който, най-сетне, беше готов да се хвърли. Или да му дадяха пушка, да му дадяха брадва, да му дадяха каквото и да е, но само да се махне оттук. Трябваше да накара Чип да го разбере.

Чип покри треперещите му длани със своите.

– Ще остана с теб, тате – рече той, – но не мога да направя това, което искаш. Не мога да му сложа край по този начин. Съжалявам.

Ясната мисъл и силата бяха все още живи в паметта му, подобно на починала съпруга или на унищожена от пожар къща. Все още ги виждаше през прозорчето към отвъдния свят, току на ръка разстояние, но недостижими зад стъклата. Виждаше желания изход – удавяне в морето, изстрел с пушка, скок от високо, – все още толкова близо, че не му се вярваше, че е изгубил възможността да се възползва от облекчението, което щеше да му донесе.

Разплака се, присъдата му беше толкова несправедлива.

– За бога, Чип! – извика силно, защото усещаше, че това може да е последният шанс да постигне свободата си, преди да е изгубил досег с яснотата и силата, и затова беше изключително важно Чип да разбере какво точно искаше. – Моля те, помогни ми! Трябва да ме измъкнеш оттук! Трябва да сложиш край!