Джонатан Франзен: Поправките

Джонатан Франзен (Jonathan Franzen) е американски писател. Роден е в Чикаго, Илинойс, израства в предградията на Сейнт Луис, Мисури. Завършва „Swarthmore College“. Живее в Манхатън, Ню Йорк, пише за списание Ню Йоркър.

Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен религиозен култ към материалния свят. Дворове без деца. Удължени сенки по пожълтяла трева. Червен, летен и блатен бял дъб ръсят жълъди по къщи с изплатени ипотеки. Потракват капаци на прозорци на празни спални. И боботенето, и свистенето на сушилнята за дрехи, гърленото прение на машината за издухване на листа, омекващите в книжна кесия ябълки, местен сорт, миризмата на бензин, с който Алфред Ламбърт беше почистил четката след сутрешното боядисване на дървената люлка на верандата.

Три следобед беше опасно време в тези геронтократски предградия на Сейнт Джуд. Алфред се беше събудил в голямото синьо кресло, в което дремеше от обед. Беше си взел дрямката, а местните новини бяха чак в пет. Двата празни часа бяха като пълен с гной джоб, в който се развива възпалителен процес. Алфред се надигна тежко, застана до масата за пинг-понг и напразно се ослуша за Инид.

Цялата къща се огласяше от звън, който само те двамата можеха да чуят. Тревожен звън. Същият като от металния диск с електрическо чукче, който прогонваше учениците от класните стаи при противопожарно учение. Той звънеше от толкова отдавна, че Ламбъртови вече не чуваха самия сигнал „тревога“, а – както става с всеки шум, който продължава толкова дълго, че човек може на спокойствие да го разчлени на звуците, от които е съставен (или пък както когато се взираш в някоя дума, докато накрая тя не се разпадне в низ от мъртви букви) – единствено бързото удряне на чукчето по металния резонатор, не един ясен тон, а неравна поредица от почуквания с дразнещо покритие от обертонове; звънът отекваше от години и вече просто се сливаше с фона, освен в някои сутрешни часове, когато единият или другият се будеше, облян в пот, и си даваше сметка, че не помни откога се е появил този звън в главите им, дето звънтеше от толкова отдавна, че звукът беше заменен от някакъв метазвук, който се усилваше и отслабваше не в ритъма на звуковите вълни, а на много, много по-бавното укрепване и залиняване на осъзнаването на звука. А това осъзнаване се изостряше най-вече, когато времето навън будеше тревога. Тогава Инид и Алфред – тя коленичила в трапезарията пред отворените чекмеджета, той в мазето, взрян в злополучната маса за пинг-понг – имаха чувството, че едва ли не ще се пръснат от тревога.

Тревога за талоните с отстъпка в чекмеджето със свещи в дизайнерски есенни цветове. Талоните бяха захванати с ластик и Инид бавно проумяваше, че крайният срок за използването им (често пъти наперено ограден с червен кръг от производителя) е изтекъл преди месеци и дори години: стотината талона, на обща стойност над шейсет долара (над сто и двайсет в супермаркета „Чилтсвил“, където стойността на талоните се удвояваше), вече не ставаха за нищо. „Тилекс“ с отстъпка шейсет цента. „Екседрин“ с отстъпка от долар. Датите дори не бяха скорошни. Датите бяха праисторически. Тревожният звън отекваше от години.

Тя бутна талоните обратно при свещите и затвори чекмеджето. Търсеше едно писмо, пристигнало с препоръчана поща преди няколко дни. Тогава Алфред чу тропането на пощальона по вратата и закрещя: „Инид! Инид!“, толкова силно, че нямаше как да чуе отговора ѝ: „Аз ще отворя, Ал!“. Продължи да я вика, като постепенно се приближаваше, но тъй като подателят беше корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, и тъй като в ситуацията с „Аксон“ имаше някои аспекти, които Инид се надяваше да са останали неизвестни за Алфред, тя набързо пъхна писмото някъде в радиус от метър и половина от входната врата. Алфред изскочи от мазето, боботейки гръмовно като земекопна машина: „Някой чука на вратата!“, Инид изкрещя: „Пощальонът! Пощальонът!“, и той поклати объркано глава, всичко беше толкова сложно...

Инид беше сигурна, че ако не се налагаше през пет минути да се чуди какво прави Алфред, главата ѝ ще се проясни.