Джонатан Франзен - Поправките

За съжаление, Инид не притежаваше нужния за поддържането на подобна къща характер, а Алфред нямаше неврологичните дадености за това. Гневните му викове при откриването на следи от подривни партизански действия – пазарска чанта на „Нордстром“, хваната посред бял ден на стълбите към мазето, заради която едва не се беше строполил долу – бяха викове на правителство, което повече не може да управлява. В последно време той успяваше да накара калкулатора си да изплюе само безумни осемцифрени числа. След като отдели цял следобед за осигуровките на чистачката, пресметна ги пет пъти и получи четири различни числа, а накрая се спря на това, което се повтаряше (635,68 долара) – всъщност осигуровките възлизаха на 70,00 долара, – Инид предприе нощна атака над неговото шкафче с документи и му отмъкна всички данъчни декларации, което вероятно щеше да подобри ефективността на домакинството, ако декларациите не се бяха озовали в една пазарска чанта на „Нордстром“, скрити под поставените най-отгоре за заблуда стари броеве на „Грижи за дома“; заради тази загуба в резултат на бойните действия чистачката започна сама да попълва декларациите си, като Инид само ѝ пишеше чековете, а Алфред объркано клатеше глава.

Съдбата на повечето от поставените в мазетата маси за пинг-понг е накрая да служат за други, по-отчаяни игри. След пенсионирането си Алфред иззе източния ѝ край за кореспонденцията си и финансовите си дела. В западния разположи малкия цветен телевизор, на който възнамеряваше да гледа местните новини от голямото си синьо кресло, но сега той беше изцяло затрупан от „Грижи за дома“, празнични кутии от сладки и натруфени, изработени от евтини материали свещници, които Инид така и не намираше време да занесе в магазина за втора ръка „Почти нов“. Масата за пинг-понг беше единственото поле, на което гражданската война се водеше открито. В източния ѝ край калкулаторът на Алфред беше приклещен между кашпи с цветни мотиви, подложки за хранене, сувенир от „Епкът Сентър“ и инструмент за вадене на костилки на череши, който Инид притежаваше от трийсет години, но никога не беше използвала, докато в западния ѝ край Алфред – Инид така и не можеше да разбере по какви причини – беше натрошил на парчета един венец, направен от шишарки и боядисани със спрей лешници и бразилски орехи.

Вдясно от масата за пинг-понг беше работилницата, където се помещаваше металургичната лаборатория на Алфред. Сега там живееха колония неми пепелявосиви щурци, които, когато се подплашеха, се разпиляваха из цялата стая като шепа изтървани стъклени топчета, някои отскачаха под невъзможни ъгли, други падаха под тежестта на обилната си протоплазма. Тези щурци се размазваха изненадващо лесно и после за почистването отиваха поне няколко салфетки. Инид и Алфред страдаха от множество тегоби, които смятаха за изключителни, прекомерни – срамни, – и щурците бяха една от тях.

Сивкав прах на зли магии и паяжини на черни уроки покриваха плътно старата електрическа пещ, стъклениците с екзотичния родий, зловещия кадмий и неразрушимия бисмут, изписаните на ръка етикети, пожълтели от изпаренията на царската вода в шише със стъклена запушалка, тетрадката, в която последният ред, изписан от ръката на Алфред, беше отпреди петнайсет години, преди да започнат предателствата. Един най-обикновен, дружески настроен молив все още лежеше захвърлен на тезгяха, където Алфред го беше оставил преди десетилетие; отминалите години бяха пропили молива с враждебност. Азбестови ръкавици висяха на пирон под два сертификата на американското патентно ведомство, чиито рамки се бяха изметнали от влагата. Върху капака на микроскопа лежаха големи люспи оронена от тавана боя. Единствените предмети в стаята, които не бяха покрити с прах, бяха люлката, кутия боя, няколко четки и няколко кутии от кафе „Юбен“, които, въпреки нарастващите обонятелни доказателства, Инид предпочиташе да не вярва, че са пълни с урина – защо съпругът ѝ би пикал в кутия от кафе, след като на по-малко от десет метра имаше толкова хубава малка тоалетна?

Вляво от масата за пинг-понг беше разположено голямото синьо кресло на Алфред. Креслото беше с дебела подплата, едва ли не царствено. Беше кожено и ухаеше на „Лексус“. На нещо модерно, медицинско и непропускливо, от което с едно бръсване на влажен парцал можеш да премахнеш миризмата на смърт, преди на него да седне следващият берящ душа.

Креслото беше единствената голяма покупка, която Алфред беше направил без одобрението на Инид. Когато го изпратиха в командировка в Китай за преговори с китайски железопътни инженери, той взе и Инид, и двамата отидоха в един тъкачен завод, за да си купят килим за всекидневната. Не бяха свикнали да харчат пари за себе си и затова избраха евтин килим с простички сини шарки, пресъздаващи йероглифите от „Книга на промените“, на бежов фон. Няколко години по-късно, след като се пенсионира от „Мидланд Пасифик Рейлроуд“, Алфред реши да смени старото черно кожено кресло, миришещо на крава, в което гледаше телевизия и подрямваше. Искаше нещо удобно, разбира се, но след като цял живот се беше грижил за другите, сега му трябваше не просто удобство, а паметник на това си искане. Затова отиде сам в един луксозен магазин за мебели и се спря на едно доживотно кресло. Инженерско кресло. Толкова голямо, че и най-едрият мъж би се губил в него; кресло, създадено да понася тежко натоварване. И тъй като синята му кожа долу-горе пасваше на синята шарка на китайския килим, Инид нямаше друг избор, освен страдалчески да приеме разполагането му във всекидневната.