Джонатан Франзен - Поправките

– Да – кимна Алфред. Затвори очи и бавно повтори: – Изпих си хапчето. Изпих го. Изпих го.

– Доктор Хеджпет му предписа ново лекарство – обясни Инид на Чип, който беше сигурен, че баща му изобщо не е проявявал интерес към работното му място. И тъй като Чип нямаше нищо общо с „Уолстрийт Джърнъл“ – изданието, на което сътрудничеше, и то без заплащане, беше „Уорън Стрийт Джърнъл: месечник за трансгресивно изкуство“; освен това току-що беше завършил един сценарий и работеше почасово като коректор в „Браг Нътър и Спей“ от почти две години, откакто беше загубил мястото си на преподавател по текстови артефакти в колежа Д. в Кънектикът заради нарушение на правилника, свързано с една студентка, което се размина на косъм с повдигане на обвинения в съда и което, макар родителите му така и да не бяха узнали за него, сложи край на поредицата от успехи, с които майка му се хвалеше у дома в Сейнт Джуд; Чип беше съобщил на родителите си, че се отказва от преподаването, за да се посвети на писането, и когато майка му го притисна за повече подробности, спомена „Уорън Стрийт Джърнъл“, Инид не чу хубаво името и веднага разтръби новината сред приятелките си Естер Рут, Беа Мейснър и Мери-Бет Шумпърт; Чип беше имал множество възможности да я поправи при ежемесечните си телефонни обаждания у дома, но вместо това той съзнателно подхранваше погрешното ѝ убеждение; от това нещата доста се усложняваха не само защото „Уолстрийт Джърнъл“ се продаваше и в Сейнт Джуд, а майка му нито веднъж не беше споменала, че е потърсила името му във вестника и не го е открила (което означаваше, че тайно в себе си тя прекрасно знаеше, че той не публикува там), а и също така, защото авторът на статии като „Креативна изневяра“ и „Възхвала на мръсните бардаци“ се стремеше да съхрани в майка си точно тази заблуда, която „Уорън Стрийт Джърнъл“ целеше да разруши, а той беше на трийсет и девет години и винеше родителите си за това, в което се беше превърнал, – той се зарадва, че майка му не настоя повече.

– Сега е по-добре, треперенето намаля – добави Инид по-тихо, така че Алфред да не я чуе. – Единственият страничен ефект е, че са възможни халюцинации.

– Това е доста значим страничен ефект – отвърна Чип.

– Доктор Хеджпет твърди, че всъщност заболяването е в много лека форма и почти изцяло може да се овладее само с лекарства.

Алфред наблюдаваше отвора на лентата за багаж, край която се посбутваха за по-предни позиции бледи пътници. По балатума, посивял от прашните частици, смъкнати от дъжда, се виждаха преплетени следи. Светлината беше с онзи цвят, който човек вижда пред очите си, когато му стане лошо в колата.

– Ню Йорк! – възкликна Алфред.

Инид намръщено разглеждаше панталоните на Чип.

– Не са кожени, нали?

– Напротив.

– И как ги переш?

– Това е кожа. Те са като втора кожа на тялото.

– Трябва да сме на пристанището най-късно в четири – рече Инид.

Лентата изплю няколко куфара.

– Чип, помогни ми – повика го баща му.

След малко Чип се влачеше с четирите куфара на родителите си в развявания от вятъра дъжд. Алфред щапукаше напред с резките движения на човек, който знае, че ако спре, трудно ще потегли отново. Инид изоставаше, щадеше тазобедрената си става. Беше напълняла и като че ли се беше смалила на ръст от последния път, когато Чип я беше виждал. Тя беше красива жена, но за Чип Инид беше най-вече личност и почти нищо друго, дори когато се вгледаше право в нея, пак не можеше да каже как изглежда.

– Какво е това, ковано желязо? – попита Алфред, докато пред тях едва-едва пълзеше опашката от таксита.

– Да. – Чип докосна ухото си.

– Прилича на стар нит.

– Аха.

– Как се слага? На винт ли е? Или се зачуква като нит?

– Зачукан е – отвърна Чип.

Алфред потръпна, дробовете му изсвистяха при поемането на дъх.

– Избрахме луксозния есенен круиз „Пъстър листопад“ – занарежда Инид, когато тримата се пъхнаха в жълтото такси и поеха през Куинс. – Отиваме до Квебек и след това по обратния път насам ще се наслаждаваме на листопада. Предишния път на баща ти много му хареса. Нали, Ал? Чудесно беше на онзи круиз, нали?

Дъждът плющеше гневно по павираните алеи по брега на Ийст Ривър. Чип съжаляваше, че не се беше паднал слънчев ден, който да предложи ясен изглед към забележителностите и синята вода. Но тази сутрин единственото цветно петно на пътя бяха неясните червени светлинки на стоповете.

– Това е един от най-великите градове на света – заяви развълнувано Алфред.