Джонатан Франзен: Поправките

Не след дълго обаче Алфред започна да разлива безкофеиново кафе по бежовия простор, щуреещи внуци разпиляваха и стъпкваха боровинки и пастели и Инид заподозря, че килимът е бил грешка. Струваше ѝ се, че с опитите си цял живот да пести пари е допускала много подобни грешки. Стигна дотам, да смята, че по-добре изобщо да не беше купувала килим, отколкото точно този. Накрая, когато дремките на Алфред се проточиха в омагьосана омая, смелостта ѝ нарасна. Преди години майка ѝ ѝ беше оставила малко наследство, което тя беше инвестирала. Към главницата се беше натрупала лихва, стойността на някои акции се беше покачила доста и сега Инид разполагаше със свои доходи. Преосмисли всекидневната в зелено и жълто. Поръча нови дамаски. Дойде майстор да смени тапетите и Алфред, който временно беше разквартируван да дреме в трапезарията, скочи, все едно сънуваше кошмар:

– Пак ли ремонт?

– Парите са си мои – отвърна Инид. – Ще ги харча така, както си искам.

– Ами парите, които съм изкарал аз? Това, което аз съм изработил?

Този аргумент имаше сила преди – той беше, така да се каже, конституционната основа на легитимността на тирана, – но вече не важеше.

– Килимът е почти на десет години и петната от кафе не могат да се изперат – отговори тя.

Алфред посочи синьото кресло, което под найлоните на тапетаджията приличаше на купчина боклук, приготвена за откарване към пещите на топлоцентралата. Трепереше смаяно, не можеше да повярва, че Инид е забравила това съкрушително опровержение на аргумента си, тази върховна пречка пред плановете си. Като че ли всичката несвобода, в която беше прекарал седем десетилетия от живота си, бяха въплътени в това шестгодишно, но на вид съвсем ново кресло. Устните му се разтегнаха в усмивка, лицето му сияеше от ужасното съвършенство на логиката му.

– А какво ще правим тогава с креслото? – попита той. – Какво ще правим с креслото?

Инид погледна креслото. Изражението ѝ показваше единствено раздразнение, нищо повече.

– Никога не съм го харесвала.

Сигурно това бяха най-ужасните думи, които можеше да каже на Алфред. Креслото беше единственият знак, с който той беше показвал някога, че има своя представа за бъдещето. Думите на Инид го изпълниха с такава тъга – изпитваше такава жал към креслото, такава солидарност с него, такава смаяна мъка заради предателството, – че дръпна найлоните, нагласи се в него и заспа.

(Така се познаваха местата под властта на магията: там хората просто заспиваха.)

Когато стана ясно, че не само килимът, но и креслото на Алфред трябва да си ходят, от килима се отърваха лесно. Инид пусна обява в безплатния местен вестник и омота в мрежата си една нервна женица, която все още допускаше подобни грешки и която извади от чантичката си шепа смачкани петдесетачки и ги подреди и заглади с треперещи пръсти.

А креслото? Креслото беше паметник и символ и не можеше да бъде разделено от Алфред. Можеше само да бъде преместено и затова се озова в мазето, а Алфред го последва. И така в дома на Ламбъртови, както и в целия Сейнт Джуд, и дори в цялата страна, животът мина под земята.

Инид чуваше как на горния етаж Алфред отваря и затваря чекмеджета. Винаги когато им предстоеше виждане с децата, го обземаше възбуда. Виждането с децата като че ли вече беше единственото, което го интересуваше.

В лъснатите до блясък прозорци на трапезарията бушуваше хаос. Свиреп вятър, препокриващи се сенки. Инид беше проверила навсякъде за писмото от „Аксон“, но него го нямаше.

Алфред стоеше в голямата спалня и се чудеше защо чекмеджетата на скрина са отворени, кой ги е отворил и дали не е бил той самият. Нямаше как да не вини Инид за объркването си. За това, че наблюдавайки, утвърждава съществуването на безпомощността му. Задето тя самата съществува и може да е отворила чекмеджетата.

– Ал? Какво правиш?

Той се обърна към вратата, тя стоеше на прага. Понечи да отговори: „Ами... – но винаги когато го сепнеха, и най-простото изречение се превръщаше в залутване в гората; изгубеше ли от поглед светлината на поляната, от която беше тръгнал, бързо осъзнаваше, че трохите, които пускаше зад себе си, за да не се загуби, са изядени от птиците, безшумни ловки създания, които не се виждаха ясно в мрака, но които бяха толкова многобройни и се нахвърляха така ненаситно, че все едно самите те бяха тъмнината, сякаш тъмнината не беше нещо еднородно, не е липса на светлина, а нещо живо и корпускулярно; и наистина, когато като прилежен ученик беше срещнал думата „крепускулярен“ 2в „Съкровищница на английската поезия“ на Маккей, корпускулите от часовете по биология се бяха влели в разбирането му на думата, така че през целия си съзнателен живот беше съзирал в здрача корпускулярност като в зърнистостта на високоскоростната лента, с която се снима при слаба разсеяна светлина, като при някакво зловещо разлагане; оттук и паниката на човек, предаден вдън гората, където тъмнината е тъмнината на скорци, закриващи залеза, или на черни мравки, покрили мъртъв опосум; не просто съществуваща тъмнина, а тъмнина, която активно поглъща ориентирите, които той съзнателно си е създал, за да не се изгуби; но в мига, в който осъзнаеше, че е изгубен, времето започваше да тече прекрасно бавно и така той откриваше неподозирана до този момент вечност в пространството между думите, или по-точно се оказваше хванат в това пространство между думите и само стоеше и гледаше, докато времето продължаваше без него, безгрижното момче в душата му се втурваше щуро сред дърветата и изчезваше от поглед, докато порасналият Ал гледаше със странна безстрастна напрегнатост дали завладяното от паника момче ще успее, макар че вече не знае къде се намира, нито пък къде точно е навлязло в дебрите на това изречение, да изскочи на просеката, където го чака Инид, без изобщо да съзира гората, – ...стягам си багажа“, чу се да казва. Това звучеше правилно. Глагол, местоимение, съществително. Пред него имаше куфар, важно потвърждение. Не беше се издал.