Джонатан Франзен - Поправките

1В САЩ – първият понеделник на септември. – Б. пр.

Той като че ли искаше да го остави на мира. Оплака се, че четката е засъхнала и затова вървяло толкова бавно. Изстъргването на старата боя било пипкаво, като да белиш боровинки. Долу имало щурци. На Инид ѝ се стори задушно, но може би това се дължеше на миризмата на бензин и на влагата в работилницата, която лъхаше на пикоч (ама не можеше да е пикоч, нали?). Тя хукна обратно по стълбите да търси писмото от „Аксон“.

Шест дни в седмицата през процепа на входната врата пристигаха купчини пликове и брошури и тъй като на първия етаж не биваше да се трупа нищо случайно – преструвката на живеенето в тази къща беше, че никой не живее в нея, – Инид се изправяше пред голямо тактическо предизвикателство. Не се възприемаше като партизанка, но беше точно такава. Денем пренасяше снаряжение от скривалище на скривалище, изплъзвайки се изпод носа на правителствените отряди. Нощем, на светлината на очарователна, но твърде тъмна нощна лампа на твърде малката масичка за кафе, провеждаше важни операции: плащаше сметки, оправяше чековите книжки, опитваше се да дешифрира сметките за доплащане на „Медикеър“ и да разгадае заплашителното „Трето последно предупреждение!“ от някаква медицинска лаборатория, която настояваше за незабавно заплащане на 0,22 долара, като в същото време показваше баланс от 0,00 долара, според който Инид не дължеше нищо, а и така или иначе, в писмото нямаше адрес, на който да изпрати парите. Първото и второто предупреждение вероятно бяха скрити някъде, но предвид ограниченията, при които се налагаше да води войната си, Инид не беше съвсем сигурна къде точно се намират те в този момент. Подозираше, че може да са в долапа във всекидневната, но правителствените сили в лицето на Алфред гледаха някакво публицистично предаване по кабелната телевизия, като той, за да не заспи, беше увеличил звука докрай и беше оставил всички лампи във всекидневната запалени; освен това имаше немалка вероятност при отварянето на вратичката на долапа отвътре да се излее водопад от каталози и списания „Красив дом“, които да повлекат всевъзможни проспекти на „Мерил Линч“ и да предизвикат гнева на Алфред. Възможно беше и предупредителните писма да не са там, тъй като понякога правителствените сили нападаха скривалищата ѝ и заплашваха да „изхвърлят“ всичко, ако тя не подреди, но Инид беше твърде заета да избягва тези нападения, за да се хване да подреди, в последователността от насилствени премествания и депортирания се губеше и най-смътното подобие на ред, така че накрая в някоя пазарска чанта на „Нордстром“ с откъсната дръжка, разквартирувана зад провисналата кувертюра на леглото, се оказваше цялата жалка бъркотия на бежанския живот – отделни броеве на „Грижи за дома“, черно-бели снимки на Инид от четирийсетте, рецепти на пожълтяла вестникарска хартия за салата от свежа маруля, последните сметки за телефона и газта, подробното първо писмо от медицинската лаборатория, в което се казваше, че не бива да обръща внимание на искания за плащане на стойност под петдесет цента, безплатна снимка от круиз, на която Инид и Алфред бяха с гирлянди от цветя по вратовете и пиеха коктейли от кокосови черупки, и единствените оцелели екземпляри на актовете за раждане на две от децата им например.

Макар че видимият враг на Инид беше Алфред, тя беше партизанин заради къщата, която беше окупирала и двамата. Мебелите в нея не търпяха шум и глъчка. Масите и столовете бяха от „Итън Алън“. Скриновете бяха пълни със „Споуд“ и „Уотърфорд“. Задължителните фикуси, задължителните аспарагуси. Разтворени броеве на „Архитекчъръл Дайджест“ на ниски масички със стъклени плотове. Туристически трофеи – китайски порцелан, музикална кутия от Виена, която от време на време Инид навиваше и отваряше. Мелодията беше „Непознати в нощта“.