Джонатан Франзен - Поправките

2Здрачен, тъмен (лат.). – Б. пр.

Но Инид отново беше отворила уста. Лекарят беше казал, че слухът му е леко увреден. Той се намръщи, не я беше чул.

– Днес е четвъртък! – повиши глас тя. – Заминаваме в събота.

– Събота! – повтори той.

Тя го нахока и за миг крепускулярните птици се отдръпнаха, но навън вятърът беше угасил слънцето и беше станало студено.

Прииждаха тромаво по дългия коридор – Инид накуцваше, щадейки болящата я тазобедрена става, Алфред загребваше въздуха с провиснали ръце, несигурните му нозе щапукаха по летищния балатум; и двамата носеха раници „Нордик Плежърлайнс“ и се взираха съсредоточено в краката си, измервайки опасното разстояние три крачки напред. За всеки, който видеше как отклоняват очи от устремените край тях тъмнокоси нюйоркчани или пък зърнеше сламената шапка на Алфред, извисила се на височината на айовска царевица в Деня на труда, или пък опънатите по отпуснатите бедра на Инид жълти вълнени панталони, беше очевидно, че са провинциалисти от Средния запад и са изплашени. Но за Чип Ламбърт, който ги чакаше до бариерата, те бяха непоносима досада, смъртна заплаха.

Чип, който беше скръстил ръце отбранително, вдигна едната и подръпна обицата от ковано желязо на ухото си. Страхуваше се, че може да я изтръгне от меката възглавничка – и най-силната болка, която можеха да предизвикат нервните окончания по ухото му, нямаше да е достатъчна, за да го накара да се стегне. Застанал до металодетектора, той гледаше как една девойка с небесносиня коса изпреварва родителите му, синьокоса девойка на двайсетина години, апетитна непозната с халки по устните и веждите. Мина му през ума, че ако я вкараше в леглото си за миг, то щеше да успее да се изправи уверено пред родителите си; ако се любеше с нея постоянно, докато те бяха в града, щеше да преживее посещението им. Чип беше висок, с атлетично от фитнеса тяло, бръчици край очите и рядка жълтеникава коса; ако девойката го забележеше, сигурно щеше да си помисли, че е малко старичък за кожените дрехи, с които се беше облякъл. Докато тя го отминаваше забързано, той подръпна обицата си по-силно, за да заглуши болката от изчезването ѝ от живота му завинаги и да съсредоточи вниманието си върху баща си, чието лице се озаряваше, съзрял сина си сред толкова непознати. Клатушкайки се, сякаш газеше във вода, Алфред стигна до Чип и сграбчи дланта и китката му, все едно бяха спасително въже.

– Е! – рече той. – Е!

Инид докуцука след него.

– Чип – извика тя, – какво си направил с ушите си?

– Тате, мамо – процеди през зъби Чип, като се надяваше, че синьокосата девойка е твърде далече, за да ги чуе. – Радвам се да ви видя.

След миг бунтовен размисъл за раниците им – може би „Нордик Плежърлайнс“ изпращаха такива раници на всеки клиент с циничната идея за евтина реклама по улиците или като практичен вариант за обозначаване на пасажерите за по-лесно следене при слизането им на брега, или пък с благородната цел за създаване на сплотена дружеска атмосфера, а може би Инид и Алфред нарочно бяха запазили раниците от предишно пътуване с „Нордик Плежърлайнс“ и от криворазбрано чувство за лоялност бяха решили да ги вземат и за този круиз; и в двата случая готовността на майка му и баща му да се превърнат в проводници на корпоративна реклама смайваше Чип, – той ги нарами и се нагърби с тежестта да види летището „Ла Гуардия“, Ню Йорк, живота, дрехите и тялото си през разочарованите очи на родителите си.

Като че ли чак сега забелязваше мръсния балатум, размахващите табелки с имена шофьори с вид на убийци, вързопа кабели, провиснал от дупка в тавана. Съвсем ясно чу думата „копеле“. Пред големите стъклени стени на чакалнята двама бангладешци бутаха угаснало такси през дъжда и воя на гневни клаксони.

– В четири трябва да сме на кея – заяви Инид. – Баща ти се надяваше да види бюрото ти в „Уолстрийт Джърнъл“. – Тя повиши глас: – Ал? Ал?

Въпреки че вече се беше попрегърбил, Алфред все още изглеждаше внушително. Косата му беше бяла, гъста и лъскава като козина на бяла мечка, яките мускули на раменете му, които Чип помнеше как се напрягат, когато баща му посегнеше да шляпне някое от децата си, обикновено самия Чип, все още изпълваха сивото му спортно сако.

– Ал, нали каза, че искаш да видиш къде работи Чип? – извика Инид.

Алфред поклати глава.

– Нямаме време.

Лентата за багажа се въртеше празна.

– Изпи ли си хапчето? – попита Инид.