Джонатан Франзен - Поправките

Инид, която играеше с Беа в този робер и се беше ядосала от пропуска ѝ да отговори на началното обявяване, мило отбеляза, че според нея „обратните“ няма как да не бъдат „обратни“.

– О, не, това категорично е въпрос на избор – заяви Беа. – Тази склонност се появява в пубертета. Няма никакво съмнение. Всички специалисти са единодушни.

– На мен много ми хареса онази комедия, в която той играе с Мерил Стрийп – обади се Мери Бет Шумпърт. – Как се казваше?

– Не мисля, че е избор – настоя спокойно Инид. – Веднъж Чип ми каза нещо интересно. След като толкова много хора мразят „обратните“ и ги презират, защо някой би избрал да е „обратен“, след като може и да не е? От тази гледна точка нещата не изглеждат толкова прости, нали?

– Е, не, избират го, защото искат специално отношение – отвърна Беа. – Искат да парадират с това. И точно поради тази причина толкова хора не ги харесват, дори и да оставим настрани неморалността им. Те не само правят лош избор, но и държат да се хвалят с него.

– Не помня откога не съм гледала някой хубав филм – рече Мери Бет.

Инид не беше специалист по „алтернативния“ начин на живот и нещата, които не харесваше в Беа Мейснър, ги търпеше вече четирийсет години. Не можеше да каже защо точно този разговор на масата за бридж я накара да реши, че не желае да са приятелки с нея. Нито пък защо материализмът на Гари, неуспехите на Чип и бездетността на Денис, които ѝ бяха коствали безброй безсънни нощи и самообвинения през годините, я притесняваха много по-малко, откак Алфред не беше у дома.

Важно беше, разбира се, че и трите ѝ деца ѝ помагаха. Чип изглеждаше направо чудодейно преобразен. След Коледа той остана при Инид шест седмици, като посещаваше Алфред всеки ден, след което замина за Ню Йорк. След един месец се върна в Сейнт Джуд без ужасните си обици. Предложи да остане за по-дълго и това зарадва и изненада Инид, но после се оказа, че е хлътнал по главната невроложка в болницата „Сейнт Люк“.

Невроложката, Алисън Шулман, беше къдрокоса и доста безлична на вид еврейка от Чикаго. Инид я харесваше, но не можеше да си обясни какво намира една добра млада лекарка у безпаричния ѝ син. Загадката се задълбочи през юни, когато Чип обяви, че се премества в Чикаго в неморално съжителство с Алисън, която беше започнала работа в групова практика в Скоуки. Чип нито отричаше, нито потвърждаваше, че няма истинска работа и никакво намерение да поеме своя дял от домакинските разходи. Твърдеше, че оправя сценария си. Продуцентът му в Ню Йорк страшно бил харесал „новия“ му вариант. Доколкото Инид знаеше, единствените му приходи идваха от почасовата му работа като заместващ учител. Тя му беше благодарна, че веднъж месечно идваше с колата от Чикаго в Сейнт Джуд и прекарваше няколко дълги дни с Алфред; радваше се, че поне едно от децата ѝ се е върнало в Средния запад. Но когато Чип я осведоми, че ще стане баща на близнаци, без дори да е женен, пък след това я покани на сватба, на която булката беше в седмия месец, а работата на младоженеца се състоеше в пренаписване на сценария му за четвърти или пети път, и на всичкото отгоре повечето гости несъмнено бяха евреи, макар и да изглеждаха благоразположени към щастливата двойка, със сигурност имаше предостатъчно основания Инид да намери кусури и да се възмути! И ако Алфред беше с нея на сватбата, тя наистина щеше да намери кусури и да мърмори. Засрами се от тази си мисъл, имаше чувството, че извършва предателство спрямо почти петдесетте години брак зад гърба си, но ако седеше до Алфред, останалите гости със сигурност щяха да видят киселото ѝ изражение и да ѝ обърнат гръб, със сигурност нямаше да я вдигнат със стола и да я разнасят из залата под съпровода на еврейския оркестър, а и на нея със сигурност нямаше да ѝ хареса толкова.

За съжаление, истината като че ли беше, че без Алфред животът беше по-добър за всички, освен за него.

Хеджпет и другите лекари, включително Алисън Шулман, държаха стареца в „Сейнт Люк“ през целия януари и началото на февруари, точеха солидни суми от закрития малко след това застрахователен фонд на „Орфик Мидланд“ и пробваха всяка възможност за лечение от електрошокова терапия до „Халдол“. Накрая го изписаха с диагноза паркинсон, деменция, депресия и невропатия на долните крайници и пикочните пътища. Инид смяташе за свой морален дълг да предложи да се грижи за него у дома, но децата ѝ, слава богу, не позволиха. Алфред беше настанен в дома за възрастни към клуб „Дийпмайър“, където Инид го посещаваше всеки ден, грижеше се да е добре облечен и му носеше домашно приготвена храна.