Джонатан Франзен - Поправките

Тя се отдръпна леко, вече го докосваше едва-едва, цялото ѝ сексуално същество беше почти безтегловно върху влажния връх на члена му.

Той избликна страшно. Нямаше край, не спираше.

Все още лежаха голи като избягали ученици – часът беше девет и половина, денят – четвъртък, – когато звънна телефонът на нощното шкафче на Каролин. Гари вдигна и гласът на майка му го разтърси като токов удар. Разтърси го реалността на съществуването ѝ.

– Обаждам се от кораба... – поде Инид.

За един гузен миг, преди да осъзнае, че обаждането от кораба е скъпо и заради това най-вероятно го очакват лоши новини, Гари беше сигурен, че майка му го търси, защото е разбрала за предателството му.

Два след полунощ, мрак, „Гунар Мюрдал“: навсякъде около стареца тайнствено шуртеше вода в метални тръби. Корабът пореше черния океан източно от Нова Скотия, леко наклонен по хоризонтала от носа до кърмата, сякаш не беше сигурен в стоманената си мощ и можеше да преодолее буйните талази само като се вреже в тях; все едно стабилността му зависеше от това плъзгане по повърхността на плавателния кошмар. Отдолу лежеше друг свят – ето това беше проблемът. Друг свят, който имаше обем, но нямаше форма. През деня морето беше синя шир и бели гриви на вълните, разбираемо и постижимо навигационно предизвикателство и проблемът изчезваше. Но нощем умът правеше крачка напред и се гмурваше в зовящото, виещо от самота нищо, върху което се носеше тежкият стоманен кораб, и във всяко полюшване човек виждаше преобръщането на координатната система, разбираше, че само на десет метра дълбочина е загубен завинаги. Сушата нямаше тази вертикала. Сушата беше осезаема, на нея се чувстваш буден. Дори и в неизследваните пустини, където не знаеш кой път да хванеш, можеш да коленичиш и да удариш земята с юмрук, и тя няма да поддаде. Разбира се, и повърхността на океана внушаваше едно такова усещане за осезаема будност. Но във всяка една точка от нея можеше да потънеш и да изчезнеш безследно.

Всичко се поклащаше и тресеше. Корпусът на „Гунар Мюрдал“ трепереше, подът, леглото и облицованите с брезови летвички стени вибрираха постоянно. Накъсаният тремор, който ту се усилваше, ту отслабваше, но никога не заглъхваше напълно, беше толкова присъщ на кораба и толкова подобен на паркинсоновия, че Алфред винеше себе си, докато не чу по-млади и по-здрави пасажери да се оплакват от него.

Лежеше полубуден в каюта Б11. Буден в метална кутийка, която се поклащаше и тресеше, тъмна метална кутийка, движеща се нанякъде в нощта.

Нямаше илюминатор. Каюта с изглед струваше няколко стотин долара повече, а Инид възрази, че след като в нея само ще спят, защо да плащат толкова много пари за илюминатор? Да погледнат през него най-много пет-шест пъти по време на пътуването. Това правеше по петдесет долара на поглеждане!

Тя спеше, не издаваше никакъв шум, все едно се преструваше на заспала. Спящият Алфред беше симфония от хъркане, просвирване и сумтене, сънят му беше епичен. Сънят на Инид беше хайку. Лежеше неподвижна в продължение на часове и след това изведнъж премигваше будна, сякаш с едно завъртане на ключа светваше лампите. Понякога призори у дома в Сейнт Джуд, в дългите мигове между смяната на блещукащите цифри на екрана на радиочасовника, единственото шаващо нещо в къщата беше окото на Инид.

Сутринта, в която беше заченат Чип, тя само изглеждаше, все едно се прави на заспала, но на сутринта на зачеването на Денис, седем години по-късно, наистина се преструваше. На средна възраст Алфред я подтикваше към подобни хитрувания. Над десетте години брак го бяха превърнали в един от прекомерно опитомените хищници, за които разказват в зоологическите градини – забравил как се ловува бенгалски тигър, ленив от депресия лъв. За да изпроси ласките му, Инид трябваше да се направи на застинал безжизнен труп. Ако проявеше активност, ако преметнеше бедро над неговото, той се стягаше и обръщаше глава; дори ако излезеше от банята гола, Алфред свеждаше очи, все едно златното правило: „Не прави това, което не искаш другите да правят с теб“, се отнасяше и за гледането; той мразеше да го гледат. Единствено рано сутрин, когато се събудеше и зърнеше нежното ѝ голо рамо, дръзваше да изскочи от леговището си. Неподвижността и сдържаността ѝ, малките глътчици въздух, които поемаше, уязвимостта на обектното ѝ съществуване го предизвикваха да ѝ се нахвърли. Щом усетеше месестата му лапа върху ребрата и хищния му дъх във врата си, тя замираше с инстинктивната покорност на жертвата („Да приключваме с това умиране най-после“), макар че, в интерес на истината, пасивността ѝ беше пресметната, тъй като Инид знаеше, че това го възбужда. Той я обладаваше – и в известен смисъл тя искаше да бъде обладавана по този начин – като животно: мълчаливо, потайно, насилствено. И тя като него държеше очите си затворени. Често пъти дори не се обръщаше, а само повдигаше бедро и свиваше коляно в смътен проктологичен рефлекс. След това, без да я погледне, Алфред се скриваше в банята, изкъпваше се и се избръсваше, и когато излезеше, виждаше, че леглото е оправено, а отдолу се чуваше бълбукането на кафе-машината. В кухнята на Инид ѝ се струваше, че не съпругът ѝ, а някакъв лъв я е награбил страстно, или, че някой от мъжете в униформа, за които трябваше да се омъжи, се е шмугнал в леглото ѝ. Да, животът ѝ не беше прекрасен, но една жена можеше да се крепи на такива самозалъгвания и на спомените (които, странно защо, сега също ѝ изглеждаха като самозалъгване) за първите години, когато той е бил лудо влюбен в нея и я е гледал в очите. Важното беше да не си отваря устата. Ако не говореше за акта, той можеше да се повтаря, докато Инид не забременее, и дори да се възобнови, след като тя роди.