Джонатан Франзен - Поправките

От самото начало Инид искаше три деца. Колкото по-дълго природата я лишаваше от третото, толкова по-неосъществена се чувстваше в сравнение със съседките си. Беа Мейснър, макар да беше по-дебела и по-мълчалива от нея, публично се мляскаше със съпруга си Чък; два пъти в месеца Мейснърови наемаха детегледачка и излизаха на танци. Всеки октомври без изключение Дейл Дриблет водеше жена си Хъни на някое разкошно място извън щата за годишнината от сватбата и многото малки Дриблетовчета все бяха родени през юли. Дори и Естер и Кърби Рут понякога можеха да бъдат уловени да се потупват по добре налетите си дупета на вечерни партита. Нежността между другите двойки плашеше и засрамваше Инид. Тя беше умно момиче с добър търговски нюх, което беше преминало директно от гладенето на чаршафи и покривки в пансиона на майка си към гладене на чаршафи и ризи в дома на Ламбъртови. И сега в очите на съседките си виждаше мълчаливия въпрос дали Ал я обсипва с вниманието си поне в онова отношение, в леглото.

Стига да беше бременна, отговорът, макар и безмълвен, беше налице. Измененията в тялото ѝ бяха категорично доказателство и Инид си представяше толкова ясно ласкателните изводи, до които можеха да достигнат Беа, Естер и Хъни, че не след дълго самата тя започваше да вярва в тях.

И тъй като бременността я правеше щастлива, Инид ставаше безгрижна и си отваряше устата за неща, за които не биваше да говори пред Алфред. Не, не за секс, себеосъществяване или равнопоставеност, разбира се. Но имаше и други забранени теми и в опиянението си една сутрин Инид прекрачи границата. Предложи му да купи едни акции. Алфред отговори, че борсовите игри са опасна глупост и е по-добре да ги оставят на богатите и на спекулантите, които си нямат друга работа. Инид обаче настоя все пак да купи въпросните акции. Той отвърна, че помнел Черния вторник, все едно било вчера. И въпреки това нямало да е зле да го направи, рече тя. Алфред заяви, че няма да е правилно. Инид отново настоя. Той отговори, че не разполагат с излишни пари за харчене, а и чакат трето дете. Можело да вземат назаем, предложи тя. Алфред отказа. Отсече: „Не!“, и стана от масата. Извика го силно, чак декоративната медна чиния на стената в кухнята издрънча, и без да я целуне, замина за единайсет дни и десет нощи.

Кой би предположил, че една дребна грешка от нейна страна ще промени всичко?

През август „Мидланд Пасифик“ беше назначил Алфред за заместник главен инженер, отговарящ за инфраструктурата, и сега го изпращаше на изток да инспектира миля по миля линията на „Ери Белт Рейлроуд“. Местното ръководство го развеждаше със стара дизелова дрезина, която се шмугваше като гущерче в страничните коловози, когато мегалозаврите грохотно прелитаха край тях. „Ери Белт“ беше регионална железопътна компания, която вече не извършваше почти никакви товарни превози, а само трупаше загуби от пътническите, тъй като хората предпочитаха автомобилите си. Макар че основните линии бяха като цяло добре поддържани, разклоненията до малките гари и градчета бяха в окаяно състояние. Влаковете пълзяха с 10 м/ч по разкривени като отпусната връв релси. Коланът на „Ери Белт“ беше безнадеждно провиснал 25. Алфред видя траверси, които ставаха по-скоро за тор от изгнила дървесина, отколкото за поддържане на релсите. Анкерни болтове с изядени от ръждата глави, които се разпадаха в корозиралата си коричка като панирани скариди. Измити от дъждовете насипи, от които релсите висяха във въздуха, вместо да лежат на стабилна опора. Лющещи се и ронещи се като шоколадов кейк бетонни подпори, от които се сипеха черни люспици и миниатюрни трошици.

25Игра на думи: Belt (англ.) означава „колан“. – Б. пр.

Колко незначителна – в сравнение с бесния локомотив – изглеждаше тревясалата линия край полето с пролетно сорго. Но без нея влакът беше едно десет хиляди тона неуправляемо нищо. Волята беше в линията.

Навсякъде, където стъпеше, чуваше млади служители на „Ери Белт“ да повтарят: „Карай полека!“.

– Доскоро, Сам. Не се преуморявай.

– Карай полека.

– И ти, друже. Не се впрягай.

За Алфред тези думи бяха дошла от Изтока чума, подходящ епитаф за великия в миналото щат Охайо, който паразитиращите тираджии почти напълно бяха изсмукали. Никой в Сейнт Джуд не би посмял да му каже на него да я кара полека. Във високите прерии, където беше израсъл, човек, който я кара полека, не беше истински мъж. А сега се беше появило ново женствено поколение, за което „карането полека“ беше комплимент. Алфред слушаше железопътните работници на „Ери Белт“ да бъбрят спокойно в работно време, виждаше наконтени служители да си вземат десет минути почивка за кафе, гледаше неопитни чертожници да пушат цигари с несъмнена наслада, докато здравата навремето железопътна линия се разкапваше около тях. „Карай полека“ беше паролата на тези свръхдружелюбни млади мъже, символ на тяхната прекалена фамилиарност, на фалшивото самочувствие, което им позволяваше да не обръщат внимание на мръсотията, в която работеха.