Джонатан Франзен - Поправките

Върна се в Сейнт Джуд със служебен вагон, закачен за товарна композиция, и от Юниън Стейшън взе местната железница до предградията. Клоните на уличните дървета бяха почти напълно оголени. Идваше, идваше зимата. По пожълтелите морави препускаха конници вихрогонни листа. Той спря на улицата и погледна къщата, която беше негова и на банката. Жена му отново беше бременна. Времето го тласкаше напред по своя коловоз, приближаваше го към деня, в който щеше да стане баща на три деца, към годината, в която щеше да изплати ипотеката си, към смъртта.

– Хубав куфар – обади се Чък Мейснър през прозореца на своя форд „Феърлейн“, който неусетно беше спрял до него. – В първия момент те взех за търговски пътник.

– Чък! – сепна се Алфред. – Здрасти.

– Тъкмо мислех да превзема крепостта. Съпруга го няма в града от цяла вечност.

Алфред се засмя, друго не му оставаше. Двамата с Чък се срещаха редовно на улицата, инженерът заставаше мирно, банкерът седеше спокойно отпуснат зад волана. Алфред в костюм, Чък готов за голф. Алфред слаб и късо подстриган, Чък с лъскаво теме и провиснали гърди. Чък беше управител на банков клон, но въпреки това Алфред го смяташе за свой приятел. Чък го изслушваше, даваше си вид, че е впечатлен от работата му и цени качествата му.

– Видях Инид в черквата в неделя – рече Чък. – Каза ми, че те е нямало цяла седмица.

– От единайсет дни съм на път.

– Да не се е случило нещо?

– Не. Инспектирах всяка миля от железопътното трасе на „Ери Белт“ – отвърна с нескрита гордост Алфред.

– „Ери Белт“, а? – Чък отпусна длани в скута, само палците му крепяха волана. Той беше най-спокойният и в същото време най-внимателният шофьор, който Алфред познаваше. – Ти си вършиш работата добре, Ал. Чудесен инженер си. Сигурно има някаква причина да те пратят да инспектираш „Ери Белт“.

– Има – кимна той. – „Мидланд Пасифик“ ще я купят.

Двигателят на форда кихна веднъж като куче. Чък беше израснал във ферма край Кедровите водопади и оптимистичната му натура имаше своите корени в богатата и добре напоявана почва на Източна Айова. Фермерите от Източна Айова бяха закърмени с вяра в света. А у Алфред нямаше къде другаде да покълне надежда, освен в ситната пепел, разнасяна от вятъра в канзаската суша.

– Аха. Предполагам, че е имало съобщение за това.

– Не, още не сме го обявили.

Чък кимна, взираше се покрай него в къщата на Ламбъртови.

– Инид ще ти се зарадва. Беше ѝ доста тежко тази седмица. Момчетата бяха болни.

– Това да си остане между нас.

– Ал, Ал, Ал...

– Само на теб ти го казвам.

– Оценявам го. Ти си добър приятел и добър християнин. Но да вървя, искам да подкастря живия плет, преди съвсем да се е стъмнило.

Колата потегли, Чък зави по алеята, завъртайки волана с показалец, все едно вече набираше на телефонната шайба номера на брокера си.

Алфред вдигна куфара и служебното си куфарче. Недискретността му беше едновременно спонтанна и не съвсем. Изблик на доброжелателност и благодарност към Чък, обмислено изпускане на гнева, който нарастваше в него от единайсет дни. Беше навъртял две хиляди мили, но не можеше да измине последните двайсет крачки, без да направи нещо...

А и не беше много вероятно Чък наистина да използва тази информация...

Влезе в къщата от кухненската врата, мярна нарязана на кубчета сурова ряпа в тенджера с вода, захваната с ластик връзка листа от цвекло и някакво месо в кафява подгизнала хартия. Както и лук, който изглеждаше предназначен да бъде изпържен и поднесен с... дроб може би?

На пода до стълбите към мазето имаше купчина списания и буркани.

– Ал? – извика Инид от мазето.

Той остави куфарите, събра списанията и бурканите и ги снесе долу.

Инид сложи ютията на дъската за гладене и изскочи от мокрото помещение с присвит от вълнение стомах – дали от страст, или от страх от гнева на Алфред, или пък от страх, че самата тя може да се разгневи.

Той я оправи веднага.

– Какво те помолих, преди да тръгна?

– Дошъл си си по-рано – рече тя. – Децата все още са в АМХ 26.

26Асоциация на младите християни. – Б. пр.

– Какво те помолих да направиш, преди да замина?

– Чак сега стигнах до прането. Момчетата бяха болни.

– Помниш ли, че те помолих да се погрижиш за разхвърляните списания и бурканите горе? Това беше единственото – единственото!, – което те помолих да свършиш, докато ме няма!

Без да изчака отговор, той влезе в металургичната си лаборатория и хвърли списанията и бурканите в тенекиения кош за боклук. От лавицата взе един недобре балансиран чук, грубо изкован първобитен инструмент, който мразеше и използваше само когато искаше да унищожи нещо, и методично строши бурканите един по един. Едно стъкълце го перна по бузата и Алфред замахна още по-яростно, раздроби парчетата на сол, но колкото и да удряше с чука, нищо не можеше да изличи прегрешението му с Чък Мейснър, нито пък образа на влажните от росната трева слабини на клиновете на мажоретките.