Джонатан Франзен - Поправките

– Синхронен двоен удар с крака.

– Когато бях колкото вас, само можех да си мечтая за такъв голям и хубав басейн – рече началникът, макар че, доколкото знаеше, басейнът на АМХ не беше нито голям, нито хубав. – Като изключим калните бари за говедата, не бях виждал вода, по-дълбока от метър и двайсет, докато не стигнах до река Плет. Тогава трябва да съм бил почти на десет.

Младите му подчинени не го слушаха, а смутено пристъпваха от крак на крак. Гари се усмихваше колебливо, сякаш все още се надяваше на обрат в разговора, а Чипър нескрито зяпаше лабораторията, която беше забранена територия, освен в присъствието на началника. Тук въздухът имаше вкус на телче за миене на чинии.

Алфред огледа сериозно двамата си подчинени. Общуването не му беше силната страна.

– Помагахте ли на майка си в кухнята, докато ме нямаше?

Когато някой въпрос не интересуваше Чипър, той си мислеше за момичета, а когато си мислеше за момичета, в душата му пламваше надежда. И на крилете на тази надежда той се изсули от лабораторията и пое нагоре по стълбите.

– Питай ме колко е девет по двайсет и три – помоли началника Гари.

– Добре, колко е девет по двайсет и три?

– Двеста и седем. Питай ме друго!

– Колко е двайсет и три на втора?

В кухнята Инид оваля прометейския деликатес в брашно и го постави в голямата електрическа тенджера, в която можеше да изпържи девет яйца на очи едновременно. Затрака алуминиев капак – ряпата беше завряла. Сутринта остатъците от бекон в хладилника я бяха подсетили за дроб, сивкавият дроб беше подсказал гарнитура от ярко жълто и така се беше оформила Вечерята на отмъщението. За съжаление, когато се захвана да готви, откри, че беконът е само три резенчета, а не шест или осем, както смяташе. Сега се мъчеше да се убеди, че три резенчета ще са достатъчни за цялото семейство.

– Какво е това? – попита разтревожено Чипър.

– Дроб с бекон!

Чип се измъкна от кухнята, поклащайки глава в бурен протест срещу действителността. Някои дни бяха отвратителни от заранта, когато овесената каша за закуска беше посипана с парчета сушени смокини като накълцани хлебарки и в млякото плуваха синкави парцали каймак; на всичкото отгоре после те водеха на лекар. А други дни, като този, затаяваха цялата си отвратителност за края.

Влачеше се из къщата и повтаряше:

– Пфу, гадост, пфу, гадост, пфу, гадост, пфу, гадост...

– Вечерята ще е готова след пет минути, измийте си ръцете! – извика Инид.

Запърженият дроб миришеше на пръсти, държали мръсни монети.

Чипър се спря във всекидневната и притисна лице към прозореца, надяваше се да зърне Синди Мейснър в трапезарията отсреща. На връщане от АМХ седеше до нея и усещаше полепналата по тялото ѝ миризма на хлор. Подгизнал лейкопласт висеше на последни остатъци лепило от коляното ѝ.

„Пльок, пльок, пльок“, правеше голямата вилица, с която Инид мачкаше в тенджерата сладко-горчивата водниста ряпа.

Алфред си изми ръцете в банята, подаде сапуна на Гари и взе малкия пешкир.

– Представи си квадрат – рече той на Гари.

Инид знаеше, че Алфред ненавижда дроб, но месото беше пълно с полезно желязо, а каквито и да бяха недостатъците на Алфред като съпруг, не можеше да се отрече, че спазва правилата. Кухнята беше нейното царство и той никога не ѝ се бъркаше в него.

– Чипър, изми ли си ръцете?

На Чипър му се струваше, че ако успее да зърне Синди отново за миг, може и да се спаси от вечерята. Представи си, че е при нея отсреща и заедно отиват в стаята ѝ. За него стаята ѝ беше убежище от опасностите и отговорността.

– Чипър?

– А повдигаш на квадрат, В повдигаш на квадрат и прибавяш към произведението от А и В, умножено по две – обясняваше Алфред на Гари, докато сядаха на масата.

– Чипър, измий си ръцете! – обади се Гари.

Алфред нарисува квадрат:

– Съжалявам, беконът не ми достигна – рече Инид. – Мислех, че е повече.

В банята Чипър не искаше да си намокри ръцете, тъй като го беше страх, че след това няма да изсъхнат никога. Пусна водата силно, така че да се чуе, и изтърка ръцете си с пешкира. Неуспехът му да зърне Синди през прозореца го потисна още повече.

– Имахме висока температура – докладва Гари. – Освен това Чипър го болеше ухото.

По парчетата богат на желязо дроб беше напластена коричка от кафеникаво, напоено с мазнина брашно, все едно бяха разядени от корозия. Малкото бекон също беше с ръждив цвят.

Чипър се спря на прага на банята. Когато се сблъскаш с беда в края на деня, ти трябва малко време да измериш големината ѝ. Някои беди имаха ясни очертания и човек можеше веднага да ги прецени. На други краят им не се виждаше и това означаваше, че ще са нужни часове, за да ги отминеш. Големи, грамадански, колкото планети беди. Вечерята на отмъщението беше едно от тях.