Джонатан Франзен - Поправките

– Не, Чипър, трябва да пуснеш ток, защото токът убива затворника.

– Какво е ток?

– Ток протича, когато пъхнеш електроди от цинк и мед в лимон и ги свържеш.

В какъв прокиснат свят живееше Алфред. Когато се зърнеше в огледалото, се изненадваше колко млад изглежда все още. Понякога се хващаше как стиска устни като учител с хемороиди или пък се облизва постоянно, както правеха болните от артрит; макар че физически беше в разцвета на силите си, често усещаше в устата си прокисването на живота.

Затова обичаше тежките десерти. Орехов пай. Препечен ябълков пай. Малко сладост в този прокиснат свят.

– Има два локомотива и истински ремонтен вагон! – заяви Инид.

Алфред беше убеден, че истината и действителността са малцинство, което светът е решил да унищожи. Вбесяваше се, че романтичните души като Инид не можеха да разграничат фалшивото от автентичното: долнопробен, зле оборудван, търгашески „музей“ от истинска, неподправена железница...

– Трябва да си поне Риба.

– Момчетата много се вълнуват.

– Може да стана Риба.

Локомотивът „Мохок“, който беше новата гордост на музея, явно беше романтичен символ. Хората като че ли бяха намразили железниците, задето те бяха захвърлили романтичната парна енергия заради дизела. Нямаха си никакво понятие как се управлява железница! Дизеловият локомотив беше многофункционален, ефективен, с ниски разходи за поддръжка. Мислеха си, че железницата им дължи романтика, а в същото време се оплакваха, ако влакът се движи бавно. Всички бяха такива – глупаци!

(Шопенхауер: „Една от най-големите беди на наказателната колония е компанията на тези, които са затворени там“.)

В същото време и на Алфред му беше неприятно да гледа как старият парен локомотив минава в забвение. Като излагаше красивия железен кон на показ, музеят позволяваше на каращите я полека, търсещи само забавления обитатели на покрайнините на Сейнт Джуд да танцуват на гроба му. Градските жители нямаха право да се надсмиват на железния кон. Те не го познаваха така добре, както Алфред. Не се бяха влюбили в него в северозападния край на Канзас, където той беше единствената връзка с белия свят. Алфред презираше музея и неговите посетители заради всичко онова, което не знаеха.

– Има и малко влакче, на което релсите опасват цялата зала! – додаде безмилостно Инид.

Проклетите производители на детски влакчета, проклетите любители! Жена му много добре знаеше какво мисли той за тези дилетанти и техните безсмислени и недостоверни модели.

– Цяла зала ли? – попита недоверчиво Гари. – Колко е голяма?

– Представи си да сложим няколко М-80 на... ъъъ... на... ъъъ... на прелеза на влакчето, нали? Фиууу-бум! Бам-бам-бам!

– Чипър, изяж си вечерята! – заповяда Алфред. – Веднага!

– Голяма, много голяма – отвърна Инид. – Влакчето е много по-голямо от онова, дето ви купи баща ви.

– Веднага – продължи той. – Чуваш ли ме? Веднага!

Две от страните на квадратната маса бяха щастливи, а две – не. Гари се впусна в объркана история за някакъв съученик, който имал три заека, а Чипър и Алфред, близнаци в мрачното си униние, се взираха в чиниите си. Инид отиде до кухнята да донесе още ряпа.

– Знам кого да не питам иска ли допълнително – рече тя, след като се върна.

Алфред ѝ метна предупредителен поглед. Бяха се разбрали – заради доброто на момчетата – да не споменават неприязънта му към зеленчуците и някои меса.

– На мен може малко – каза Гари.

В гърлото на Чипър беше заседнала буца, отчаянието така го беше затъкнало, че така или иначе, не би могъл да преглътне и хапка. Но когато видя брат си да поглъща доволно допълнителното от Отмъщението, се ядоса и за миг му просветна как цялата вечеря може да бъде ометена за нула време, как може да я отметне като изпълнено задължение и да си възвърне свободата, дори взе вилицата и посегна към набраздената планина от ряпа, гребна с върха на вилицата и я поднесе към устата си. Но изстиналата ряпа миришеше на гнилоч – на вид и по температура приличаше на мокро кучешко лайно в студено утро – и стомахът му се сви в извиващ гръбнака повдигащ рефлекс.

– Обичам ряпа – заяви неубедително Гари.

– Мога да живея само на зеленчуци – заприглася Инид.

– Малко мляко – помоли Чипър задъхано.

– Чипър, стисни си носа, ако не ти харесва как мирише – посъветва го Гари.

Алфред методично тъпчеше отвратителното Отмъщение в устата си, дъвчеше бързо и преглъщаше механично, като си повтаряше, че е понасял и по-лошо.