Джонатан Франзен - Поправките

Бременността или поне мисълта за нея ѝ пречеше и Гари можеше бързо да я разгроми, но на лицето ѝ беше изписана такава наслада, че той просто се оттегли в себе си, умножаваше точките наум или си поставяше малки предизвикателства, като да връща топчето в различни квадранти в определена последователност. Всеки ден след вечеря Гари развиваше умението си да понася някакво скучно занимание, което обаче беше приятно за майка му или за баща му. За него това беше едва ли не животоспасяващо умение. Беше убеден, че ако някой ден вече не е в състояние да поддържа майчините си илюзии, върху него ще се стовари ужасна беда.

А тя изглеждаше толкова уязвима тази вечер. Усилието да приготви вечерята и да измие чиниите беше отпуснало къдрите в косите ѝ. По памучната рокля бяха избили петънца пот. Ръцете ѝ бяха зачервени от гумените ръкавици.

Той заби последния удар от другата страна на мрежата и топката отлетя чак до затворената врата на металургичната лаборатория. Подскочи, тропна на вратата и падна на прага. Инид предпазливо я последва. Оттатък царяха мрак и тишина. Ал като че ли не беше светнал лампа.

Имаше храни, които дори и Гари ненавиждаше – брюкселско зеле или парена бамя например, – и Чипър беше виждал как прагматичният му брат ги скриваше в шепа и ги изхвърляше в гъстите храсти до задната врата, ако беше лято, или ги набутваше в джоба и после ги пускаше в тоалетната през зимата. Сега Чипър беше сам в кухнята и спокойно можеше да се отърве от дроба и листата от цвекло. Имаше обаче един проблем: баща му щеше да реши, че ги е изял, а точно това Чипър отказваше да направи. Храната в чинията беше необходимото доказателство за отказа му.

Внимателно обели и изчегърта брашнената коричка от горната част на дроба, и я изяде. Това му отне десет минути. Оголената повърхност на дроба беше неописуемо отвратителна.

Разчовърка листата от цвекло и след това отново ги събра на топка.

Разучи шарките на подложката за сервиране.

Слушаше тупкането на топката, пресиленото пъшкане на майка си и дразнещите окуражителни подвиквания („О, браво, Гари!“). Шумотевицата от играта долу му се струваше по-непоносима от бащините шамари и дори от дроба. Единствено тишината беше приемлива, стига да беше безкрайна. Точките бързо стигнаха до двайсет и едно и играта свърши, след това свърши и втора, после и трета, и за играещите в това нямаше нищо лошо, тъй като се бяха забавлявали, но не и за момчето на масата горе. Чипър беше потънал в звуците на играта, беше уповавал в тях надеждите си и искаше никога да не секнат. Но те секнаха, а той все още беше на масата, само дето беше изминал половин час. Вечерта се самоизяждаше в безсмислието си. Макар и на седем години, Чипър интуитивно се досещаше, че това усещане за безсмисленост ще присъства неотменно в живота му. Досадно чакане и след това неспазено обещание, паническо осъзнаване за изминалото време.

Безсмислието имаше свой аромат.

Когато се почешеше по главата или потъркаше носа си, по пръстите му оставаше някаква миризма. Миризмата на самия него си.

Или пък миризмата на напиращите сълзи.

Какво ли ще е обонятелните нерви да усещат себе си, рецепторите да регистрират собствената си конфигурация?

Вкусът на самопричиненото страдание, на цяла вечер, убита напук, беше изненадващо приятен. Другите хора вече не са достатъчно истински, за да поемат вината за това, как се чувстваш. Оставате само ти и твоят отказ. Също като самосъжалението или пък като кръвта, която изпълва устата ти, когато ти вадят зъб – солените железни сокове, които поглъщаш и си позволяваш да вкусиш с наслада, – отказът има аромат, към който можеш да се пристрастиш.

В лабораторията под трапезарията Алфред седеше в тъмното с наведена глава и затворени очи. Как копнееше да остане сам, с каква омерзителна яснота го беше показал на всички, а сега, най-сетне заключил се в килията си, чакаше и се надяваше някой да дойде да го обезпокои. Искаше да го видят колко страда. Макар че се държеше студено с нея, струваше му се нечестно, че тя му отвръща със студ: не беше честно, че тя можеше да играе весело пинг-понг, да минава край вратата му и нито веднъж да не почука да го попита как е.

Трите основни показателя за здравина на материала са издръжливост на натиск, на напрежение и на напречна деформация.

Всеки път когато стъпките на жена му наближеха лабораторията, той се стягаше да посрещне нейната утеха. След това чу края на играта и си помисли: ето, сега със сигурност ще се съжали над него. Едно-единствено нещо искаше от нея, едно-единствено...