Джонатан Франзен - Поправките

Сливиците отделят амонячен секрет, когато зад тях се събере сериозно количество сълзи. Устните на Чипър потрепваха безмълвно. Виждаше чинията пред себе си в нова светлина. Все едно храната беше непоносим придружител, чиято компания е бил сигурен, че ще избегне заради връзките си „там горе“, че ще се отърве от нея заради ходатайството на висшестоящите. Сега осъзна, че двамата са обречени още дълго да бъдат заедно.

Съжаляваше за изчезването на бекона, въпреки че и той беше гаден, с непресторена и дълбока скръб.

Но колкото и да е странно, не заплака.

Алфред се отправи към мазето с тежки крачки, затръшвайки вратата.

Гари седеше мълчаливо, умножаваше малки прости числа наум.

Инид заби ножа в пожълтелия корем на ананаса. Чипър беше същият като баща си – вечно гладен, но злояд. Като че ли намираше нещо срамно в яденето. Да приготвиш топъл обяд и след това да видиш как се посреща с неприкрито отвращение, да видиш как момчето преглъща задавено дори над овесената си каша на закуска – как да не ѝ се облее в кръв майчиното сърце. Чипър искаше само мляко и бисквити, мляко и бисквити. Педиатрите съветваха: „Не се предавай. Накрая ще огладнее и ще прояде“. Затова Инид се мъчеше да бъде търпелива, но Чипър сядаше на масата за обяд и заявяваше: „Това мирише на повръщано!“. Ако го пернеше през устата за тези му думи, след това лицето му повтаряше същото и дори да го напердашеше заради физиономиите му, той го изразяваше с погледа си, а все пак в изправителните методи си имаше някакви ограничения, няма как да бръкнеш зад сините ириси и да изличиш отвращението там.

Напоследък беше започнала да му дава само сандвичи със сирене през деня, като поднасяше необходимите за балансираното хранене жълти и зелени листни зеленчуци за вечеря и оставяше Алфред да води нейните битки.

Изпитваше някаква сладка, едва ли не сексуална тръпка от прехвърлянето върху съпруга си на бремето да накаже упоритото момче. От това, да се дръпне невинно настрани, докато то страда, задето я е наранило.

Когато имаш деца, често откриваш за себе си неща, които нито харесваш, нито одобряваш.

Занесе две чинии с ананас във всекидневната. Чипър беше навел глава, но синът, който обичаше да се храни, лакомо посегна към чинията си.

Гари мляскаше шумно, мълчаливо поглъщаше ананаса.

Жълтото като кучешко лайно поле от ряпа, сгърченият от пърженето дроб, който не можеше да легне плътно върху чинията, топката жилави листа цвекло, наклонена и разкривена, но все още събрана в едно цяло, като мокро пиленце, свито в черупката си, или отколешен труп, натъпкан в клозетна яма – на Чип му се струваше, че разположението им в пространството не е плод на случайност, а е нещо постоянно, окончателно.

Храната като че ли се смаляваше пред очите му или пък нова меланхолия я обгръщаше в сянката си. Чипър вече не изпитваше толкова силна погнуса, дори престана да мисли за яденето. Бяха се намесили по-дълбинни основания за отказа му.

Не след дълго масата беше почистена, остана само неговата подложка за сервиране с чинията. Светлината като че ли стана по-ярка. Чу Гари и майка си да бъбрят за дреболии, докато тя миеше, а той бършеше съдовете. След това стъпките на Гари по стълбата към мазето. Метрономното тупкане на топката за пинг-понг. Силно дрънчене от разместване и потапяне на тенджери в мивката.

Майка му се появи отново.

– Чипър, хайде, изяж го. Вече си голямо момче.

Само че той се беше пренесъл другаде, където тя не можеше да го достигне. Беше в покой, само разум, никакви емоции. Дори задникът му беше безчувствен от дългото седене на стола.

– Баща ти наистина ще те остави да седиш тук, докато не го изядеш. Хайде, хапни. След това цяла вечер ще си свободен.

Ако наистина беше свободен, щеше да прекара цялата вечер на прозореца да гледа Синди Мейснър.

– Съществително, глагол – нареждаше майка му, – прилагателно. Съюз, местоимение, отрицателна частица, глагол, местоимение, ако съм на теб, веднага ще го глътна, и наречие, местоимение, глагол...

Странно, защо не се чувстваше длъжен да разбира думите ѝ. Странно беше и усещането му за свобода, което изпитваше от отхвърлянето на този незначителен товар на декодирането на езика.

Тя не го притиска повече, слезе в мазето, където Алфред се беше затворил в лабораторията, а Гари броеше („Трийсет и седем, трийсет и осем...“) колко пъти може да удари топчето с хилката, без да го изтърве.

– Пинг-понг? – изви подканващо глава тя.