Джонатан Франзен - Поправките

– Чип – рече той, – хапни по един залък от всяко нещо. Иначе няма да станеш от масата.

– Малко мляко!

– Първо хапни от вечерята си. Разбрахме ли се?

– Мляко!

– Може ли да си стисне носа? – попита Гари.

– Чаша мляко, моля.

– Прекаляваш – предупреди го Алфред.

Чипър замлъкна. Погледът му лъкатушеше из чинията, но той не беше проявил предвидливост и сега там го очакваше само злочестина. Наклони чашата си и мълчаливо подкара капчица топло мляко към устата си. Протегна език да я посрещне.

– Чип, остави чашата.

– Ако стиска носа си, трябва да изяде две лъжици!

– Телефонът! Гари, обади се.

– Какво има за десерт? – попита Чип.

– Прекрасен пресен ананас!

– Боже господи, Инид...

– Какво? – премига тя тъй невинно, че Алфред се зачуди дали се преструваше.

– Може да му дадеш поне бисквити или „Ескимо“, ако си изяде вечерята.

– Ананасът е толкова сладък. Топи се в устата.

– Тате, господин Мейснър.

Алфред се пресегна към чинията на Чипър и с едно движение на вилицата обра ряпата, остави само един залък. И тъй като обичаше сина си, пъхна студеното гадно пюре в устата си и преглътна, настръхвайки.

– Изяж тази лъжичка и едно парче от дроба, и ще получиш десерт. – Изправи се. – Ако трябва, ще отида с колата до магазина да ти купя нещо.

Докато минаваше покрай Инид на път за кухнята, тя потрепери и се отдръпна.

– Да? – рече той в телефонната слушалка.

От нея го лъхнаха задушевно тракане на прибори, топлината и уютът на Мейснъровия дом.

– Ал, тъкмо гледам във вестника акциите на „Ери Белт“. Паднали са доста: пет – пет и осемдесет. Сигурен ли си за това с „Мидланд Пасифик“?

– Господин Реплоугъл беше с мен на дрезината на тръгване от Кливланд. Каза, че управителният съвет изчаква само окончателния доклад за инфраструктурата. Аз ще го предам в понеделник.

– От „Мидланд Пасифик“ не са оповестили публично намеренията си.

– Чък, не мога да ти дам съвет какво да правиш, прав си, че има някои неясноти...

– Ал, Ал – прекъсна го Чък, – ти си човек с будна съвест и всички го ценим. Ще те оставя да довършиш вечерята си.

Алфред затвори, мразеше Чък, както би мразил някоя жена, с която е проявил недисциплинираност да се обвърже. Чък беше банкер и богаташ. Искаш да отдадеш целомъдрието си на някой, който го заслужава – кой друг, ако не добрият съсед; само че никой не го заслужаваше. Целите му ръце бяха омазани в лайна.

– Гари, ананас? – попита Инид.

– Да, моля!

Чудодейното изчезване на кореноплодното от чинията беше замаяло леко главата на Чипър. Нещата като ли се подобряваха! С опитна ръка размаза останалия залък ряпа по свободната повърхност, нанасяйки жълтия асфалт с вилица. Защо да се мъчи в гадната действителност на дроба и листата от цвекло, когато можеше да се измисли бъдеще, в което баща ти ще погълне и тях? „Донесете курабийките! – призоваваше Чипър. – Дайте „Ескимо“!“

Инид отнесе три празни чинии в кухнята.

Застаналият до телефона Алфред се взираше в часовника над мивката. Часът беше онова кошмарно „и пет“, което зърва събудилият се от следобедния унес на треската болник. Толкова близо до „и пет“, че все едно е пародия на точното „и пет“. На циферблата облекчението на реда – двете стрелки, застанали една върху друга – идваше само веднъж за час. И тъй като всеки друг миг нарушаваше тази хармония, в него се криеше възможност за трескаво страдание.

И да страда така без причина. Да знае, че треската му не е продиктувана от някакъв морален закон, че няма справедливост в усещането за болка, родено в съзнанието му. Светът беше единствено проявление на сляпа вечна Воля.

(Шопенхауер: „Немалка част от мъките на съществуването ни се състои в това, че времето постоянно ни притиска, не ни оставя да си поемем дъх, пришпорва ни с камшика си като надзирател“.)

– Ти сигурно не искаш ананас – рече Инид. – Нали каза, че ще отидеш сам да си купиш десерт.

– Стига, Инид. Поне веднъж престани.

Държейки ананаса, тя попита защо го търси Чък.

– После ще говорим – отвърна Алфред и се върна в трапезарията.

– Татко... – поде Чипър.

– Виж какво, моето момче, направих ти услуга. А сега ти ми направи услуга, спри да си играеш с храната и довърши вечерята си. Веднага. Разбра ли? Изяж си вечерята веднага или няма да получиш десерт нито тази вечер, нито утре и няма да мръднеш от масата, докато не я изядеш!

– Ама, тате, не може ли...

– ВЕДНАГА! ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ КАЗВАМ, ИЛИ ИСКАШ ДА ТЕ НАШАМАРЯ?