Джонатан Франзен - Поправките

Застанала до дъската за гладене, Инид се вслушваше в трясъците. В този момент реалността много-много не я интересуваше. Вече почти беше успяла да забрави, че съпругът ѝ беше заминал преди единайсет дни, без дори да я целуне. В отсъствието на живия Ал, тя като алхимик беше превърнала негодуванието, с което разполагаше в началото, в златото на копнежа и угризенията. Растящият корем, насладите на четвъртия месец, времето, което прекарваше сама с прекрасните си момчета, завистта на съседите бяха като цветни филтри, над които тя беше размахала вълшебната пръчка на своето въображение. Докато Алфред слизаше по стълбите, Инид продължаваше да си представя извинения, целувка след дългата раздяла, може би дори букет цветя. А сега чуваше рикошета на счупено стъкло и омекотеното думкане на чука по дебелата поцинкована ламарина, жалните писъци на сблъскващите се твърди вещества. Филтрите може и да бяха цветни, но за съжаление (осъзнаваше го едва сега), бяха химически инертни. Всъщност нищо не се беше променило.

В интерес на истината, Ал, вярно, я беше помолил да прибере бурканите и списанията и може би имаше дума за начина, по който тя ги заобикаляше единайсет дни, като често пъти едва не се спъваше в тях; някоя дълга дума от света на психологията или пък простичкото „напук“. Но според нея той я беше помолил да свърши много повече неща, а не „едно-единствено“, докато го няма. Беше я помолил да готви на момчетата три пъти дневно, да ги облича и да им чете, да се грижи за тях, докато са болни, да мие пода в кухнята, да пере чаршафите и да му изглади ризите, и всичко това, без да я целуне и без да ѝ каже една добра дума. Ако се опиташе да получи признание за тези си усилия, Ал просто я питаше кой плаща за къщата, храната и чаршафите. Без значение, че работата му носеше такова удовлетворение, че той не се нуждаеше от любовта ѝ, докато нейните задължения така ѝ бяха писнали, че още по-силно се нуждаеше от неговата любов. Ако теглеше чертата, щеше да се види, че неговият труд е колкото нейния.

Може би, в името на справедливостта, след като я беше помолил „за едно-единствено“ допълнително нещо, тя също трябваше да поиска още нещо в замяна. Да ѝ се обади поне веднъж, докато е в командировка например. Но той щеше да възрази, че някой може да се спъне в списанията и да се удари, а ако не се обади, никой няма да пострада от това. А и командировъчните не покриваха обаждане у дома за сметка на компанията („Имаш служебния ми телефон, ако стане нещо“), пък и телефонните разговори струваха немалко пари, докато прибирането на боклуци в мазето не ѝ коства нищо, и така тя нямаше как да излезе права, а беше толкова потискащо постоянно да обитава килията на неправотата, все да чака някой да я съжали; затова беше напълно разбираемо, че Инид беше замислила вечеря, с която да си отмъсти.

Изкачила наполовина стълбището на път да приготви тази вечеря, тя се спря и въздъхна.

Алфред чу въздишката ѝ и предположи, че е свързана с прането и четвъртия месец бременност. Но пък неговата майка беше водила двата коня при изораването на двайсет акра в осмия месец, така че той не изпитваше кой знае колко състрадание. Посипа кървящата си буза с кръвоспираща щипка амониев алуминиев сулфат.

От входната врата се чу тупуркане на малки крачета и почукване с ръкавица, Беа Мейснър беше докарала човешкия си товар. Инид бързо изкачи стълбите, за да приеме доставката. Гари и Чипър, нейните петокласник и първокласник, ухаеха на хлор от басейна на АМХ. С мокрите си коси приличаха на водни създания. Водни плъхове или пък бобри. Тя извика „Благодаря!“ след отдалечаващите се задни светлини на Беа.

Момчетата се спуснаха устремено в мазето, но без да тичат (това беше забранено), хвърлиха мокрите си хавлии в пералното и откриха баща си в лабораторията. В природата им беше да му се метнат на врата, само че природата им беше поправена. Стояха и чакаха като подчинени началникът да заговори.

– Е! – рече той. – Били сте на плуване.

– Аз съм Делфин! – извика Гари. Той беше необяснимо весело момче. – Дадоха ми значка на Делфин!

– Делфин, виж ти... – Към Чипър, на когото животът показваше предимно трагичната си страна, откак беше навършил две години, началникът се обърна по-нежно: – А ти, малкият?

– На нас ни дадоха надуваеми възглавници – похвали се Чипър.

– Той е Попова лъжичка – обади се Гари.

– Така. Делфин и Попова лъжичка. И какви специални умения носиш на работното място, след като си Делфин?