Джонатан Франзен - Поправките

За разлика от „Ери Белт“, „Мидланд Пасифик“ беше само лъскава стомана и бял бетон. Нови траверси, по които в грапавините на дървото се стичаше син креозот. Приложени научни достижения за уплътнени с вибратор и усилени с арматура бетонни подпори, детектори за движение и релсови заварки. „Мидланд Пасифик“, чиято централа се намираше в Сейнт Джуд, обслужваше по-работлив, не толкова поизточèн регион на страната. За разлика от „Ери Белт“, компанията изпитваше гордост, че поддържа качествено линиите си. Хиляди градчета и селца в централните щати разчитаха на „Мидланд Пасифик“.

Колкото по-добре опознаваше „Ери Белт“, толкова по-ясна се утвърждаваше в съзнанието му представата за по-големия размер, по-голямата сила и по-голямата жизненост на „Мидланд Пасифик“. Облечен с риза, вратовръзка и мрежести обувки, той пъргаво крачеше по железния мост над река Моми, двайсет метра над тромавите баржи и мътната вода; хванат за най-ниската скоба на подпората, се надвеси надолу с главата, за да почука по носещата греда с любимото си чукче, което носеше навсякъде в куфарчето си, парчета боя и ръжда като отронени кленови листа литнаха спираловидно към реката. В този момент на моста стъпи ремонтен влак с пусната сирена и Алфред, който нямаше страх от високо, прекрачи парапета и увисна над водата, стъпил на дебелите колкото кибритени клечки стърчащи болтове. Докато всичко край него подскачаше и се тресеше, той записваше в тефтера осъдителната си присъда за пригодността на съоръжението.

Нищо чудно някои шофьорки, пресичащи Моми по съседния мост за автомобили на „Чери Стрийт“, да го бяха видели кацнал там, с плосък корем и широки рамене, с развети от вятъра крачоли, и да си бяха помислили, както Инид при първата им среща: „Ето това е истински мъж!“. И макар че не забелязваше тези погледи, Алфред изпитваше отвътре това, което те виждаха отвън. През деня той се чувстваше мъж и го показваше, дори се перчеше с това, като заставаше нехайно върху високи тесни корнизи и работеше десет-дванайсет часа без почивка, за да опише женствеността на източните железници.

Нощем обаче беше друго. Нощем лежеше на матраци, твърди като нарове, и описваше човешките прегрешения. Като че ли във всеки мотел, в който отседнеше, съседите му се отдаваха на бурен разврат, навсякъде срещаше едни и същи некултурни мъже без грам самодисциплина и кикотещи се на висок глас жени. В един след полунощ в Ери, Пенсилвания, в съседната стая някакво момиче пъшкаше и стенеше като уличница. Някой долен хитрец се забавляваше с нея. Алфред винеше жената, че „я кара полека“. Винеше мъжа за спокойната му самоувереност. Винеше и двамата, че не се сещат да пазят тишина. Как нито за миг не им минаваше през ума да се замислят за съседа, който лежеше буден от другата страна на стената? Винеше Бог, че е позволил да съществуват такива хора. Винеше демокрацията, заради която трябваше да ги търпи. Винеше архитектите на мотела, задето са поверили на газобетонните блокчета да пазят спокойствието на клиентите. Винеше управата му, че не е предвидила отделни стаи за страдащи от шума гости. Винеше лекомислените, „каращи я полека“ граждани на Вашингтон, Пенсилвания, които бяха изминали 150 мили за мач от колежанския футболен шампионат и бяха напълнили всяка мотелска стая в Северозападна Пенсилвания. Винеше другите гости заради безразличието им към похотта, винеше цялото човечество за безчувствието му; беше толкова несправедливо. Несправедливо, че светът може да е толкова невнимателен към човек, който е толкова внимателен към света. Нямаше по-работлив служител от него, нямаше по-тих съсед в мотел от него, нямаше по-голям мъж от него, а въпреки това всеки долен обигран мошеник можеше да го лиши от сън заради разюздаността си...

Отказваше да се разплаче. Ако се чуеше да плаче в два през нощта във вмирисана на цигари мотелска стая, сигурно щеше да настъпи краят на света. Ако не друго, поне беше дисциплиниран. Имаше силата да отказва.

Но използването на тази сила оставаше невъзнаградено. Леглото в съседната стая блъскаше в стената, мъжът стенеше и пръхтеше като второразреден актьор, жената охкаше и ахкаше. И всяка сервитьорка във всяко градче беше с надничащи от откопчаната риза с логото на заведението обли гърди и сякаш нарочно се надвесваше над него.

– Още кафе, красавецо?

– А? Да, благодаря.

– Да не се изчерви? Или те е хванало слънцето?

– И ми донесете сметката, моля.

В хотел „Олмстед“ в Кливланд изненада портиера и камериерката да се натискат на стълбището. Щом затвореше очи, виждаше релси и те бяха цип, който той по цели нощи се мъчеше да отвори, забранителното червено на семафорите се сменяше в благосклонно зелено в мига, в който ги подминеше, в провисналото легло във Форт Уейн му се нахвърлиха ужасни сукуби, чиито тела, дори дрехите и усмивките им, кръстосаните им крака го подмамваха като вагина, кипналото в слабините му семе се издигна чак до повърхността на съзнанието му (да не изцапа леглото!) и когато отвори очи във Форт Уейн на зазоряване, едно изгарящо нищо съхнеше в пижамата му: победа, предвид всичко останало, беше отказал на сукубите насладата си. Но в Бъфало началникът на гарата беше закачил плакат на Бриджит Бардо на вратата на кабинета си; в Йонгстаун Алфред намери мръснишко списание под телефонния указател в мотела; в Хамънд, Индиана, докато чакаше в страничен коловоз да премине товарният влак, отбор мажоретки правеха шпагати досами него, като най-русото момиче потръпваше леко в най-ниската точка от шпагата, сякаш целуваше намачканата от бутонки трева със свилените си срамни устни, дрезината се разтресе силно, когато влакът профуча най-сетне по съседните релси: светът като че ли си беше поставил за цел нарочно да измъчва добродетелните мъже като него.