Джонатан Франзен - Поправките

– Татко, влизат комари – обади се Джоуна.

– Затвори вратата и се качи да се изкъпеш. Ей сега ще дойда да поиграем на дама.

– Може ли на шах?

– Да.

– Но ти ще играеш без царица, топ, кон и офицер.

– Добре, върви се изкъпи.

– Нали няма да се бавиш?

– Няма.

Откъсна още едно парче лейкопласт от ролката и си се усмихна в огледалото, за да провери дали все още е способен на това. През тоалетната хартия продължаваше да се процежда кръв, стичаше се надолу по китката и отхлабваше лейкопласта. Той обви ръката си в кърпата за гости и с друг пешкир, добре навлажнен, забърса кървавите петна от банята. Отвори леко вратата и се ослуша, долови гласа на Каролин на втория етаж, миялката в кухнята, шуртенето на водата в банята на Джоуна. През целия коридор минаваше кървава пътека към входната врата. Гари клекна и движейки се настрани като рак, притиснал ранената си ръка към корема, забърса кръвта с пешкира. Кръв имаше и по сивите дъски на предната веранда. Стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум, отиде в кухнята за кофа и парцал, а там, в кухнята, беше барчето с алкохола. И той го отвори. Пъхна бутилката с водка под дясната си мишница и отвъртя тапата с лявата ръка. Но докато надигаше бутилката, докато отмяташе глава за едно малко рефинансиране от изтънелите резерви, погледът му мина над вратата на барчето и зърна камерата.

Тя беше колкото тесте карти. Беше монтирана на алуминиева скоба над вратата към задната веранда. Кутията ѝ беше от лъскав алуминий. Окото ѝ искреше в лилаво.

Гари върна бутилката в барчето, отиде до мивката и пусна вода в кофата. Камерата се извъртя на трийсет градуса, за да проследи движението му.

Идеше му да изтръгне камерата от тавана, но не го направи; идеше му да се качи и да обясни на Кейлеб, че за шпионирането не може да има никакви морални оправдания, но тъй като и това не го направи, му се искаше поне да разбере откога е поставена; сега обаче имаше какво да крие и затова Кейлеб щеше да изтълкува като опит за самозащита всяко действие, което предприемеше срещу нея, всяко възражение, което отправеше срещу присъствието ѝ в кухнята.

Хвърли окървавената и окаляна кърпа в кофата за боклук и пристъпи към задната врата. Камерата се обърна след него. Той застана право под нея и я погледна в окото. Поклати глава и прошепна: „Не, Кейлеб“. Естествено, тя не отговори. Но пък в кухнята сигурно имаше и микрофон. Можеше да каже нещо на Кейлеб, само че се страхуваше, че ако погледне в дистанционното му око и чуе собствения си глас, който щеше да прозвучи и в стаята на сина му, резултатът ще е непоносимо потвърждение на реалността на случващото се. Затова отново поклати глава и махна с лявата си ръка в режисьорски жест: край на снимките! След това взе кофата от мивката и забърса предната веранда.

Тъй като беше пиян, проблемът с камерата и това, че Кейлеб беше видял окървавената му ръка и потайното бърникане в барчето, не се запечата в главата му като сбор от съзнателни мисли и тревоги, а се капсулира и се превърна в нещо като физическо присъствие вътре в него, твърдо туморно образувание, което се спусна през стомаха му и се спря в корема. Проблемът нямаше да изчезне от само себе си, разбира се. Но поне за момента не се поддаваше на размисъл.

– Тате? – обади се от прозореца на втория етаж Джоуна. – Готов съм за шаха!

Когато Гари се прибра вътре – като остави плета недоподрязан и стълбата захвърлена в цветната леха, – кръвта му беше напоила навитата на три пласта хавлия и избила на повърхността като розова плазма, филтрирана от корпускули. Страхуваше се да не срещне някого в коридора, Кейлеб или Каролин, и най-вече Арон, тъй като Арон го беше попитал добре ли е, Арон не беше успял да го излъже и тези малки прояви на любовта на сина му го плашеха най-силно от всичко, случило се тази вечер.

– Защо си увил ръката си с хавлия? – попита Джоуна, докато махаше половината от фигурите на Гари от дъската.

– Порязах се. Сложих малко лед на раната.

– Миришеш на алкохол – подкачи го игриво синът му.

– Алкохолът е силен дезинфектант.

Джоуна премести пешка на Е4.

– Имах предвид алкохола, който изпи.

В десет часа Гари беше в леглото и в някакъв смисъл можеше да се каже, че спазва първоначалния си план, че все още е на път... към какво? Е, и той не знаеше. Но ако успееше да поспи, можеше и да види пътя напред. За да не окървави чаршафите, беше пъхнал ръката си, както си беше увита в пешкира, в книжна торба от хляб. Загаси нощната лампа на шкафчето и се обърна към стената, ръката в торбата свита към гърдите, олекотената лятна завивка дръпната над рамото. Заспа дълбоко, но по някое време се събуди в мрака, дланта му пулсираше. Плътта от двете страни на прореза туптеше, все едно вътре се гърчеха червеи, болката се разпръсваше нагоре по петте пръста. Каролин дишаше спокойно, спеше. Гари стана да облекчи мехура си и изпи четири хапчета „Адвил“. Върна се в леглото, но и последният му жалък план се сгромоляса, тъй като не успя да заспи отново. Струваше му се, че от книжната торба се процежда кръв. Колебаеше се дали да не стане, да се промъкне до гаража и да отиде до болницата. Прибави часовете, които щяха да са му необходими за това към будуването, което щеше да му коства връщането, и извади сумата от времето, което оставаше до ставането му за работа, и стигна до извода, че по-добре просто да се наспи до шест и тогава, ако трябва, да се отбие през спешния кабинет на път за работа; за тази цел обаче трябваше да заспи и тъй като не успяваше, се налагаше да пресмята наново и всеки път от нощта оставаха все по-малко минути. Крайният резултат спадаше с неумолима жестокост. Надигна се отново да се изпикае. Проблемът с камерата за наблюдение на Кейлеб тежеше като камък в корема му. Искаше му се да събуди Каролин и да я обладае. Ранената му ръка туптеше. Имаше чувството, че е станала огромна, колкото фотьойл, и също толкова тежка; пръстите му бяха изключително чувствителни нежни пънове. А и Денис продължаваше да го гледа с омраза. И майка му продължаваше да копнее за своята Коледа. За миг попадна в стая, в която баща му беше овързан към електрически стол и на главата му беше нахлупена метална каска, ръката на Гари лежеше на дръжката на стар едновремешен шалтер и явно, вече го беше дръпнал, тъй като Алфред скочи от стола като ударен от ток и с ужасна усмивка, с пародия на веселие, затанцува със сковани треперещи крайници, обиколи стаята тичешком и след това се строполи по лице, пльос, като стълба със събрани рамене, лежеше проснат на пода на стаята за екзекуции и всяко мускулче в наелектризираното му тяло потръпваше и гореше...