Джонатан Франзен - Поправките

Изскочи от асансьора на шестнайсетия етаж и изпълни дробовете си с охладения от климатик въздух.

– Жена ви ви търсеше – съобщи секретарката му Маги. – Поръча веднага да се обадите.

Гари взе купчината съобщения от кутията на бюрото ѝ.

– Каза ли за какво ме търси?

– Не, ама звучеше разтревожена. Обясних ѝ, че сте излезли, но тя продължи да звъни.

Той се затвори в кабинета си и прегледа съобщенията. Каролин се беше обаждала в 13,35, 13,40, 13,50, 13,55 и в 14,10; сега беше 14,25. Стисна победоносно юмрук. Най-сетне, най-сетне някакъв признак на отчаяние!

Набра номера вкъщи и попита:

– Какво е станало?

Гласът на Каролин трепереше.

– Гари, нещо се е случило с мобилния ти телефон. Звънях, а ти не вдигаше. Какво му има?

– Бях го изключил.

– Изключил си го? От един час се опитвам да се свържа с теб, вече трябва да отида за момчетата, но не мога да изляза! Не зная какво да правя!

– Каро, какво е станало?

– Отсреща на улицата има някой.

– Кой?

– Не знам. В една кола. Не знам кой е. Седи там повече от час.

Главичката на члена му се разтапяше като края на запалена свещ.

– Отиде ли да погледнеш кой е вътре?

– Страх ме е. От полицията ми казаха, че улицата е общинска и нищо не могат да направят.

– Прави са. Така е.

– Гари, някой отново е откраднал знака на „Невърест“! – тя направо хлипаше. – Прибрах се на обед и го нямаше. И когато погледнах навън, видях онази кола, а на предната седалка седи някой.

– Каква кола?

– Голямо комби. Стара. За първи път я виждам.

– Там ли беше, когато се прибираше?

– Не знам! Но сега трябва да отида да взема Джоуна, а не искам да изляза, защото знака го няма и онази кола...

– Алармената система работи, нали?

– Но ако ги заваря в къщата...

– Каролин, скъпа, успокой се, ще чуеш алармата...

– Счупени стъкла, виеща аларма, онези приклещени вътре, те сигурно са въоръжени ...

– Чуй, чуй, чуй... Каролин? Ето какво ще направиш. Каролин? – Страхът в гласа ѝ, нуждата, която този страх издаваше, пришпорваха възбудата му; ощипа се през панталоните, за да се върне към реалността. – Набери ме от мобилния телефон. След това излез, качи се в колата и се спусни по алеята. Когато се изравниш с онзи отсреща, спри и го питай през прозореца какво прави там. През цялото време аз ще бъда с теб. Съгласна ли си?

– Добре, добре. Ей сега ще те набера.

Докато чакаше, си представяше пламналото, солено, меко като наранена праскова лице на разплаканата Каролин, шумното подсмърчане при преглъщането на слъзната течност, широко отворената ѝ уста, готова да го поеме. Цели три седмици да не почувства нищо, нито едно трепване дори в мъртвия плъшок, от който изтичаше урината му; да повярва, че Каролин никога повече няма да има нужда от него и че той никога повече няма да я пожелае, а след това, при първия знак от нейна страна, главата му да се замае от страст: ето това беше бракът, който познаваше. Телефонът му зазвъня.

– В колата съм – обяви Каролин след обичайното за мобилните телефони мимолетно забавяне. – Давам назад.

– Не е зле да запишеш номера му. Запиши го, преди да спреш до него. Нека те види, че го записваш.

– Добре, добре.

В дрънчаща миниатюра чуваше тежкото дишане на голямо животно на нейния форд, усилващото се „омммм“ на автоматичната предавка.

– О, мамка му, Гари! – жално извика тя. – Няма го! Не е там! Сигурно ме е видял да излизам и си е тръгнал!

– Добре, чудесно! Нали точно това беше целта?

– Не, той ще завърти през съседната пряка и ще се върне, когато отмина!

Гари я успокои и ѝ даде наставления как да се приближи до къщата, когато се върне с момчетата. Обеща да не изключва мобилния си телефон и да се прибере рано. Сдържа се и не ѝ обясни какво е психическото ѝ състояние в сравнение с неговото.

Депресиран ли? Не беше депресиран. По многобройните прозорци на големия телевизионен екран се точеха лентички с ключовите показатели на процъфтяващата американска икономика. Акциите на „Орфик Мидланд“ се бяха качили с 1,38 за деня. Американският долар се подиграваше с еврото и размазваше йената. Вирджиния Лин се отби и предложи да продадат пакет на „Ексон“ на цена 104. От другата страна на реката се виждаше опустошената равнина на Камдън, Ню Джърси, от тази височина приличаше на издран и изчегъртан кухненски балатум. На юг слънцето сияеше гордо, източник на облекчение; Гари много се дразнеше, когато родителите му дойдеха на гости и времето по Източното крайбрежие се развалеше. Същото слънце огряваше сега и техния круизен кораб някъде на север от Мейн. На телевизионния екран в ъгъла се появи Кърли Еберле. Гари увеличи образа и усили звука, Еберле тъкмо казваше: