Джонатан Франзен - Поправките

– Добре, остави черната работа на мен – веднага се съгласи Денис. – А какво ще правим за Коледа? Татко държи и вие да дойдете.

Гари се изсмя.

– И той ли е намесен вече!

– Прави го заради мама. А тя наистина, ама наистина го иска.

– Разбира се, че го иска. Та тя е Инид Ламбърт. Какво би искала Инид Ламбърт, ако не Коледа в Сейнт Джуд?

– Аз мисля да отида – каза сестра му. – Ще се опитам да замъкна и Чип и според мен и вие петимата трябва да дойдете. Всички трябва да се съберем – заради тях.

Затрептялата в гласа ѝ добродетелна нотка накара Гари да стисне зъби. Лекция за Коледа беше последното, от което имаше нужда в този октомврийски следобед, когато стрелката, отчитаща наличието на трети фактор, клонеше към яркочервената нула.

– Татко беше малко странен в събота – продължи Денис. – Каза: „Не знам още колко време ми остава“. И двамата говореха така, все едно това е последната им Коледа. Беше доста притеснително.

– Разчитай на мама да подбере точните думи за емоционална принуда! – възкликна Гари.

– Да, така е. Но мисля, че този път си вярваше.

– Не се и съмнявам! Но ще си помисля! Само че, Денис, не е толкова лесно да се вдигнем и петимата. Изобщо не е толкова лесно! Особено когато е много по-разумно да останем тук! Нали? Нали?

– Знам, съгласна съм – отвърна спокойно сестра му, но пак настоя: – Имай предвид, че това ще е само едно изключение.

– Казах, че ще си помисля. Нищо повече не мога да направя! Ще си помисля! Ще си помисля! Доволна ли си?

Изблиците му я озадачиха.

– Добре, хубаво. Благодаря ти. Само че въпросът е...

– Какъв е въпросът? – Гари ѝ обърна гръб, направи няколко крачки и изведнъж пак се обърна към нея. – Хайде, слушам те, какъв е въпросът?

– Ами мислех си...

– Виж, вече закъснявам с половин час. Трябва да се връщам в офиса.

Денис поклати глава, устата ѝ беше полуотворена, недовършила изречението.

– Нека сложим край на този разговор – отсече брат ѝ.

– Добре, не че искам да звуча като мама, но...

– Твърде късно е за това! Нали? Нали? – изненадано установи, че жестикулира и крещи като побъркан.

– Не искам да звуча като мама, но не бива да чакаш до последния момент за билети. Ето това исках да кажа.

Гари като че ли се канеше да се разсмее, но смехът заседна някъде в гърлото му.

– Чудесно! Права си! Трябва да реша бързо! Да купя билети! Браво, само така! – пляскаше юмрук в дланта си като треньор, подгряващ отбора.

– Какво ти става?

– Нищо! Права си. Трябва да отидем за една последна Коледа, преди да продадат къщата или татко да грохне, или някой да умре. Близо е до ума. Всички трябва да сме там. Очевидно е. Абсолютно си права.

– В такъв случай не разбирам какво те притеснява.

– Нищо! Нищо не ме притеснява!

– Добре, хубаво. – Денис го огледа строго. – Тогава нека те питам нещо друго. Искам да знам защо мама смята, че имам връзка с женен мъж.

Гузно потрепване премина през тялото му като ударна вълна.

– Нямам представа.

– Ти ли си ѝ казал, че имам връзка с женен мъж?

– Как бих могъл да ѝ кажа подобно нещо? Не знам абсолютно нищо за личния ти живот.

– Добре, ти ли си ѝ го подсказал? Намекнал ли си нещо?

– Денис, стига. – Гари беше повъзвърнал увереността, излъчването на търпеливия по-голям брат. – Ти си най-затвореният човек, когото познавам. Как да ѝ кажа нещо?

– Значи, не си, така ли? – попита тя. – Защото все някой го е направил. Някой ѝ е пуснал мухата. И на мен ми мина през ума, че веднъж споменах нещо, което може би си изтълкувал погрешно и си ѝ го предал. Гари, и аз, и тя си имаме достатъчно проблеми, и без да ѝ пълниш главата с такива глупости.

– Знаеш ли, ако не беше толкова потайна...

– Не съм потайна!

– Ако не беше толкова потайна, може би нямаше да имаш този проблем. Все едно нарочно искаш хората да гадаят какво се случва с теб.

– Забелязвам, че не отговаряш на въпроса ми.

Той издиша бавно през зъби.

– Не зная откъде мама е останала с такова впечатление. Не съм ѝ казвал нищо.

– Добре. – Денис се изправи. – Така, аз ще се заема с черната работа. А ти си помисли за Коледа. Ще се видим пак, когато мама и татко минат оттук. Доскоро!

Със смайваща решителност тя се отправи към най-близкия изход, не вървеше толкова бързо, че да си проличи гневът ѝ, но Гари нямаше как да я настигне, без да се затича. Той почака малко да види дали няма да се върне, след това напусна градинката и се насочи към офиса си.

Гари се беше почувствал поласкан, когато малката му сестричка избра да учи в града, в който той и Каролин си бяха купили мечтаната къща. Очакваше с нетърпение възможността да я запознае (по-точно да се изфука с нея) с приятелите и колегите си. Представяше си как тя ще идва на „Семинол Стрийт“ всеки месец и с Каролин ще са като сестри. Представяше си как цялото му семейство, включително и Чип, някой ден ще се установят във Филаделфия. Представяше си племенници и племеннички, гостувания у дома и игри, дълги снежни Коледи на „Семинол Стрийт“. А сега с Денис живееха в един град от петнайсет години, а той имаше чувството, че почти не я познава. Тя никога не го молеше за нищо. Колкото и да беше уморена, винаги се появяваше на „Семинол Стрийт“ с цветя или десерт за Каролин, зъби на акула или комикси за момчетата, виц за адвокати или как се сменя изгоряла крушка за Гари. Беше невъзможно да пробие през порядъчността ѝ, нямаше начин да ѝ обясни дълбокото си разочарование, че от богатото, изпълнено със семейството му бъдеще, което си беше представял, почти нищо не се е сбъднало.