Джонатан Франзен - Поправките

– През последните десет години татко не си е мръднал пръста, за да се погрижи за себе си – заяви той. – Седи си в проклетото синьо кресло и се самосъжалява. Не знам защо си мислиш, че изведнъж ще започне...

– Ако повярва, че може да го излекуват...

– И защо? За да изкара в депресия още пет години и да умре нещастен на осемдесет пет, вместо на осемдесет? Какво ще спечели от това?

– Може би е в депресия, защото е болен.

– Извинявай, но това са глупости, Денис. Пълни глупости! Той е в депресия отпреди да се пенсионира. Беше в депресия още когато нямаше никакви проблеми със здравето.

На няколко метра от тях бълбукаше малък фонтан и създаваше някакво усещане за лично пространство. В оградения от околните покриви правоъгълник частно небе се беше появило едно свободно облаче. Слънчевите лъчи падаха косо и не прежуряха.

– А ти какво щеше да правиш, ако майка само ти мърмори да излезеш навън, непрестанно ти върви по петите и се държи така, все едно изборът ти на кресло е морален проблем? Колкото повече му опява да стане и да се раздвижи, той толкова повече си седи. И колкото повече си седи, толкова...

– Денис, живееш в някаква приказна измислица.

Тя го изгледа с омраза.

– Не ми се прави на големия батко! Ти също живееш в измислица, но твоята е, че татко е някаква износена стара машина. Той е човек, Гари. Има си душа. И е добър с мен, поне...

– Да, но с мен не е – прекъсна я Гари. – И е егоистичен и груб към майка. Ако питаш мен, щом иска да си стои в креслото и да си проспива живота, нямам нищо против. Даже ми харесва. Съгласен съм. Но първо нека да изнесем това кресло от триетажната къща, която се събаря и обезценява. Нека осигурим на мама малко качество на живот. А той може да си седи в креслото и да се самосъжалява, докато свят светува.

– Тя обича къщата. За нея къщата е качество на живот.

– Значи, и тя живее в някакъв измислен свят! Какво като обича къщата, след като трябва да върви по петите на стареца двайсет и четири часа в денонощието!

Денис присви очи и издуха кичур коса от челото си.

– Ти живееш в измислен свят – заяви тя. – Смяташ, че ще бъдат щастливи в двустаен апартамент в град, в който познават само теб и мен. А знаеш ли за кого е удобно това? За теб!

Той размаха ръце.

– За мен, така ли? Писна ми да се тревожа за къщата в Сейнт Джуд. Писна ми да пътувам постоянно до там. Писна ми да слушам колко е нещастна майка. Това, което е удобно за мен и за теб, е за предпочитане пред онова, което не е удобно за никого. Майка живее с инвалид. Той си е изпял песента, свършил е, финито, край, платил си е дивидентите. А тя все още си мисли, че ако баща ни положи малко усилия, всичко ще бъде наред и животът ще е както преди. Е, имам новина за вас: това няма как да стане.

– Ти не искаш той да се оправи.

– Денис – Гари разтърка очи. – Имаха пет години, преди да се разболее. И какво правеше той по цял ден? Гледаше местните новини и чакаше мама да му сготви. Това е реалността. Искам да се махнат от онази къща...

– Гари...

– Да се настанят в дом някъде тук и не ме е страх да го кажа.

– Гари, чуй ме! – Денис се приведе към него, настойчивата ѝ доброжелателност го раздразни още повече. – Татко може да дойде при мен за шест месеца. И двамата могат да дойдат, ще им нося храна от ресторанта, не е проблем. Ако той се почувства по-добре, ще се върнат у дома. Ако не се оправи, ще имат шест месеца да видят дали им харесва да живеят във Филаделфия. Какво му е лошото на това?

Не знаеше какво му е лошото. Но вече чуваше жлъчните възхвали на Инид колко е прекрасна Денис. И тъй като не можеше да си представи Каролин и Инид да живеят в разбирателство в една къща шест дни, камо ли шест седмици или шест месеца, не беше в състояние, дори и формално, да предложи да приеме родителите си у дома.

Вдигна поглед към ярката белота, която подсказваше за приближаването на слънцето иззад небостъргача. Хризантемите, бегонията и летните гербери в лехите бяха като манекенки по бикини в музикален видеоклип, засадени разцъфнали в съвършенство и обречени на изтръгване, преди цветовете им да успеят да опадат, преди листата им да се покрият с черни точки и да окапят. Гари винаги беше харесвал корпоративните градини като сцена за действията на привилегированите, като символ на разглезеността, но не биваше да иска прекалено много от тях. Не биваше да идва при тях в мигове на нужда.

– Както желаеш – заяви той. – Чудесен план. Щом си решила да се нагърбиш с черната работа, нямам нищо против.