Джонатан Франзен - Поправките

3. Спокойно – всичко е в главата ви!

Кърли Еберле се беше появил в летящото в черепа кресло с пластмасов макет на електролитна молекула във всяка ръка.

– Забележително свойство на фероцитратните и фероацетатните гелове е, че при ниски нива на радиостимулация на определени резонансни честоти молекулите могат спонтанно да се полимеризират. Още по-забележително е, че тези полимери се оказват добри проводници на електрически импулси.

Виртуалният Еберле гледаше с благосклонна усмивка как в кървавия анимиран хаос край него се провират устремени вълни. И все едно те бяха първите тонове на менует или рил, всички железни молекули се разделиха по двойки и се подредиха в дълги двойни редици.

– Тези временно проводими микротубули – заяви ученият – позволяват да се мисли за довчера немислимото: пряко дигитално химично взаимодействие в квазиреално време.

– Страхотно – прошепна Денис. – Точно към това се стремеше татко.

– Кое, да му отмъкнат парите под носа ли?

– Да помага на другите – отвърна тя. – Да остави следа след себе си.

Гари можеше да изтъкне, че ако старецът наистина иска да помогне на някого, то може да започне с жена си. Но Денис имаше някаква странна и непоклатима представа за Алфред. Нямаше смисъл да се хваща на кукичката ѝ.

4. Богатите стават по-богати!

– Да, ако има неработещи кътчета на мозъка, те наистина, както гласи поговорката, вършат работа за дявола – обясняваше говорителят. – „Коректол“ обаче не засяга тези нервни пътища, той се намесва само там, където има действие, за да го подсили! Да помогне на богатите да станат по-богати!

В залата се разнесе смях, аплодисменти и подсвирквания. Гари усети как ухиленият ръкопляскащ съсед отляво, онзи с дванайсетте хиляди акции от „Ексон“, го зяпа. Вероятно се чудеше защо не пляска или пък завиждаше на нехайната елегантност на облеклото му.

За Гари ключов елемент в това, да не се чувства черноработник, полагащ робски труд, беше да се облича така, все едно изобщо не му се налага да работи, все едно е аристократ, на когото просто му е приятно да ходи в банката и да помага на другите. Едва ли не noblesse oblige 21.

21Благородството задължава (фр.). – Б. пр.

Днес беше със сиво-зеленикаво спортно копринено сако, строга ленена риза в екрю и черни панталони; мобилният му телефон беше изключен, глух за всяко обаждане. Той наклони стола си назад и се огледа, за да се увери, че е единственият мъж без вратовръзка, само че този път контрастът между него и тълпата не беше толкова ярък, колкото му се искаше. Само преди няколко години залата щеше да е пълна със синьо райе, дебели мафиотски костюми, двуцветни ризи и обувки със снопчета кожени ресни отпред. Но сега, в късните зрели години на дългия разцвет, дори и смотаните селянчета от предградията на Ню Джърси си купуваха ръчно шити италиански костюми и скъпи елегантни очила. Толкова голям беше притокът на пари, че двайсет и шест годишни младоци, които смятаха Андрю Уайт за производител на мебели, а Уинслоу Хомър за анимационен герой, можеха да се обличат като холивудската аристокрация...

О, мизантропия и яд! Гари искаше да се наслаждава на богатия си охолен живот, но страната изобщо не му помагаше. Навсякъде край него милиони току-що пръкнали се милионери се бяха посветили на абсолютно същото занимание да се чувстват изключителни: да купуват съвършено запазени викториански мебели, да карат ски по девствени склонове, да познават лично майстор-готвача, да открият плаж без следа от човешки крак. Освен тях имаше още десетки милиони млади американци, които не разполагаха с пари, но въпреки това се стремяха да бъдат „готини“. А тъжната истина бе, че не всеки можеше да бъде изключителен, не всеки можеше да бъде готин, защото кой тогава щеше да е обикновен? Кой щеше да се нагърби с неблагодарната работа да бъде неготин?

Е, все още си оставаха жителите на провинцията, собствениците на миниванове от Сейнт Джуд, които цял живот облепваха колите си с ваденки, имаха петнайсет-двайсет килограма излишно тегло, подстригваха се по войнишки и носеха потници в убити цветове. Но през последните години Гари наблюдаваше с нарастваща тревога, трупаща се като напрежение в тектонична плоча, как това население се стича от Средния запад към по-готиното крайбрежие. (Самият той беше част от това бягство, разбира се, но го беше направил по-рано, а каквото и да си говорим, първенството във времето си имаше своите привилегии.) В същото време ресторантите в Сейнт Джуд изневиделица се окичиха с европейско лустро (изведнъж чистачките започнаха да отбират от сушени домати, а свинарите от селата от крем брюле) и пазаруващите в големия универсален магазин близо до дома на родителите му се носеха с надменно самочувствие, дразнещо подобно на неговото; електроуредите в Сейнт Джуд бяха не по-малко мощни и готини от тези в „Честнът Хил“. На Гари му се искаше миграцията към крайбрежието да бъде забранена и всички в Средния запад да се върнат към яденето на вредни тестени храни, да се обличат в грозни безформени дрехи и да играят детски игри, така че да се съхрани стратегическият национален резерв от простоватост и некултивиран вкус, който да даде възможност привилегированите хора като него самия да се чувстват изключително цивилизовани...