Джонатан Франзен - Поправките

– До неотдавна – намеси се Еберле, който продължаваше да се носи в ергономичното си кресло в морето от кръв и сиво вещество, – моят метод налагаше престой в болница и закрепване на калибриран стоманен пръстен към черепа на пациента. За много пациенти това представляваше неудобство, други изпитваха дискомфорт. Но сега, благодарение на голямото нарастване в изчислителната мощ на компютрите, вече разполагаме с технология, която мигновено се самокоригира по отношение местоположението на отделни нервни пътища при стимулиране...

– Браво, Келси, à така те искам! – извика гръмогласно младежът с дванайсетте хиляди акции на „Ексон“.

В първите часове и дни след голямата неделна кавга преди три седмици и Гари, и Каролин бяха направили стъпки към помирение. Късно в неделната нощ тя беше плъзнала ръка през демилитаризираната зона в средата на матрака и го беше докоснала по бедрото. На следващата нощ той поднесе почти пълно извинение, в което, макар да заобикаляше основния проблем, изразяваше скръбта и съжалението си за причинените странични щети, наранените чувства, съзнателните извъртания на истината и болезнените обвинения, позволявайки на Каролин да предвкуси изблика на нежност, който я очакваше, ако си признае, че що се отнася до основния въпрос, съпругът ѝ е прав. Във вторник сутринта тя му приготви закуска – препечени филийки, наденички и купа с овесени ядки, украсени отгоре със стафиди, подредени в комично нацупено личице. В сряда сутринта той ѝ направи комплимент, просто заяви на глас един реален факт („Красива си“), което, макар да не беше чак вричане в любов, можеше да послужи като напомняне за обективната основа (физическото привличане), на която любовта можеше да бъде съградена отново, ако Каролин признаеше, че поне що се отнася до основния въпрос, той е прав.

Но всяка изпълнена с надежда увертюра, всяка проучвателна експедиция не водеше доникъде. Когато той стисна подадената му ръка и прошепна, че му е мъчно за секнатия ѝ кръст, тя не направи следващата стъпка да се съгласи, че навярно (едно „навярно“ щеше да е напълно достатъчно!) двата часа футбол в дъжда са виновни за травмата. А когато Каролин му благодари за комплимента и го попита как е спал, колкото и да му се искаше, не можеше да не забележи тенденциозния критикуващ тон в гласа ѝ; за него думите ѝ прозвучаха като: „Проблемите със съня са често срещан симптом за клинична депресия, а, между другото, как спа, скъпи?“, и затова не посмя да признае, че всъщност почти не е мигнал цяла нощ; заяви, че се е наспал много добре, благодаря, Каролин, спах прекрасно.

Всяко провалило се предложение за мир намаляваше шансовете за успех на следващите. Не след дълго възможността, която на пръв поглед на Гари му се беше сторила абсурдна – че в съкровищницата на брака им няма достатъчно резерви от обич и доброжелателност, които да покрият загубите на Каролин от отиването в Сейнт Джуд или неговите загуби от неотиването там, – прие ужасяващо реални очертания. Започна да ненавижда Каролин само защото продължаваше да му се съпротивлява. Ненавиждаше новооткритите залежи от независимост, към които беше прибягнала тя, за да му противостои. Особено опустошително омразна му беше нейната омраза към него. Можеше да сложи край на кризата за миг, ако за целта беше необходимо само да ѝ прости, но да вижда в очите ѝ колко ѝ е противен, го влудяваше, отравяше надеждите му.

За щастие, сянката, хвърлена от обвиненията ѝ в депресия, колкото и да беше черна и дълга, не достигаше до ъгловия му кабинет в „СенТръст“ и до удоволствието, с което ръководеше подчинените си директори на отдели, анализатори и брокери. Единствено на четирийсетте си часа в банката можеше да разчита за приятни мигове. Дори се замисляше дали да не започне да се труди по петдесет часа седмично; това обаче не беше толкова лесно, тъй като в края на осемчасовия му работен ден на бюрото му нямаше несвършени задачи, а и много добре знаеше, че оставането до късно в кабинета, за да избяга от нещастието у дома, беше точно този капан, в който беше паднал баща му; без никакво съмнение точно така беше започнало самолечението на Алфред.

Когато се ожени за Каролин, Гари тайно се беше заклел да си тръгва от офиса точно в пет и никога да не носи куфарче с работа у дома. Подписвайки договор със средно голяма регионална банка, беше избрал един от по-неамбициозните пътища за израстване в кариерата за възпитаник на магистърските курсове по бизнес администрация в „Уортън“. В началото намерението му беше просто да избегне грешките на баща си – да има време да се наслаждава на живота, да оказва внимание на съпругата си, да си играе с децата, – но не след дълго, макар да се утвърди като много добър мениджър, стана още по-алергичен към амбицията. Колеги с далече по-малки способности от неговите се прехвърляха във взаимни фондове, отдаваха се на свободна практика като финансови мениджъри или пък създаваха свои фондове, само че те работеха по дванайсет-четиринайсет часа на ден и трескавата им маниакалност говореше за хора, отдадени на робски труд. Благодарение на наследството на Каролин, Гари можеше спокойно да се наслаждава на липсата на амбиция и да бъде като началник идеалният строг, но справедлив баща, какъвто можеше да бъде едва наполовина у дома. Изискваше честност и отлични резултати от подчинените си, а в замяна им се отплащаше с търпеливи обяснения, непоклатима лоялност и сигурността, че никога няма да ги вини за своите грешки. Ако неговият мениджър за големи инвестиции Вирджиния Лин препоръчаше увеличаване на процента на акции на енергийни компании в постоянното портфолио на банката от шест на девет и Гари (какъвто си му беше навикът) решеше да не пипа съотношението, а енергийният сектор отбележеше удвояване в две последователни тримесечия, той надяваше ироничната си маска „Ама какъв съм идиот!“ и публично се извиняваше на Лин. За щастие, за всяко грешно решение той вземаше по две-три правилни, а шестте години, в които беше начело на отдела за ценни книжа на „СенТръст“, бяха най-добрият период за инвестиции в историята на вселената и само някой пълен глупак или измамник би се провалил. Заради гарантирания си успех можеше да си позволи да се преструва, че не изпитва страхопочитание към шефа си Марвин Костер и към неговия шеф Марти Брайтънфилд, председателят на борда на „СенТръст“. Гари никога, ама никога не блюдолизничеше и не ласкаеше. Дори Костер и Брайтънфилд бяха започнали да се допитват до него по въпроси, отнасящи се до добрия вкус и правилното поведение в обществото, Костер едва ли не му искаше позволение да запише най-голямата си дъщеря в „Абингтън Френдс“ вместо във „Френдс Силект“, а Брайтънфелд го беше сгащил пред писоара в тоалетната за висшия ръководен ешелон, за да го пита дали с Каролин ще ходят на бала за набиране на средства за свободната библиотека, или е дал билетите на секретарката си...