Джонатан Франзен - Поправките

Мисълта: „В кухнята е барчето с алкохола!“, навярно беше поредният симптом за депресия.

– Нека първо говоря с майка ти, става ли?

– Но магазинът е отворен до шест – възрази Кейлеб.

– Може да почакаш няколко дни. Нали?

– Цял следобед чакам. Обеща, че ще поговорим, а сега вече почти се е стъмнило.

Щом почти се беше стъмнило, Гари имаше пълното право да си сипе едно питие. Барът с алкохола беше в кухнята. Той направи крачка натам.

– Какво точно ти трябва?

– Само камера, микрофон и дистанционно управление. – Кейлеб му връчи каталога. – Виж, дори не искам от скъпите. Ето тази система е само шестстотин и петдесет. Мама каза, че е съгласна.

Гари все по-често имаше чувството, че семейството му иска да забрави нещо неприятно, нещо, което само той упорства да помни, нещо, за което е достатъчно само да кимне, да се съгласи, и то ще потъне в забвение. Това чувство също беше симптом.

– Кейлеб – рече той, – струва ми се, че бързо ще ти омръзне. Скъпо е, а няма да задържи задълго вниманието ти.

– Не! Не! – извика трепетно синът му. – Страшно ми е интересно! Това е хоби, тате!

– Само че другите неща, които ти купихме, бързо ти омръзнаха. За тях също твърдеше, че са ти „страшно интересни“.

– Това е друго – заумолява го Кейлеб. – Този път наистина, ама наистина ми е интересно.

Явно, момчето беше готово да похарчи целия си запас от обезценена словесна валута, за да си осигури съгласието на баща си.

– Разбираш ли какво ти говоря? – попита Гари. – Виждаш ли модела? Тези неща ти изглеждат по един начин, преди да ги купиш, и съвсем различно след това. Придобиеш ли ги, чувствата ти се сменят. Осъзнаваш ли го?

Кейлеб отвори уста, но преди да избълва нови молби или увещания, лицето му грейна хитро.

– Май да – измърмори той с лицемерно смирение. – Да, май го осъзнавам.

– В такъв случай смяташ ли, че с новата ти играчка резултатът ще е същият?

Кейлеб се постара всячески да покаже, че обмисля въпроса много сериозно.

– Мисля, че този път е различно – заяви накрая.

– Добре тогава. Но искам да запомниш нашия разговор. Не желая това да е поредната скъпа играчка, с която ще се забавляваш седмица-две и след това ще я захвърлиш. Скоро ще бъдеш юноша и трябва да започнеш да гледаш в по-дългосрочен...

– Гари, не е честно! – обади се разгорещено Каролин.

Изскочи от спалнята, куцукайки и извъртяна на една страна, тъй като притискаше към кръста си пакета с успокояващо желе.

– Здравей, Каролин. Не знаех, че ни слушаш.

– Кейлеб не захвърля нещата си!

– Да, не ги захвърлям – потвърди Кейлеб.

– Разбери – продължи тя, – че в новото му хоби ще се използва всичко. Затова идеята му е гениална. Измислил е начин да свърже всичките си уреди в един...

– Добре, радвам се да го чуя.

– Проявил е креативност, а ти го караш да се чувства виновен.

Веднъж Гари се беше зачудил на глас дали даването на толкова много играчки на Кейлеб не възпрепятства развитието на въображението му и Каролин едва не го обвини, че очерня сина им. Една от любимите ѝ книги за възпитанието на децата беше „Технологичното въображение: на какво днешните деца трябва да научат родителите си“, в която Нанси Клеймор, доктор на науките, противопоставяше „старата парадигма“ – за талантливото дете като изолиран от обществото гений, на новата „интернет парадигма“ – за талантливото дете като творчески свързан консуматор, и твърдеше, че електронните играчки не след дълго ще са толкова евтини и разпространени, че детето ще проявява въображението си не с рисунки с цветни моливи и със съчиняването на измислици, а в обединяването и използването на новите технологии – идея, която за Гари беше колкото убедителна, толкова и потискаща. Когато беше колкото Кейлеб, неговото хоби беше да прави модели от дървени бъркалки за кафе.

– В такъв случай може ли веднага да отидем до магазина? – попита Кейлеб.

– Не, Кейлеб, няма да е тази вечер, вече е почти шест – отвърна Каролин.

Той тупна с крак.

– Все така става! Чакам, чакам и накрая винаги е късно.

– Може да си вземем да гледаме някой филм – предложи Каролин. – Ти избери кой филм.

– Не искам филм! Искам да си направя системата за наблюдение.

– Няма да стане – заяви Гари. – Така че по-добре го приеми.

Кейлеб отиде в стаята си и затръшна вратата. Баща му го последва и рязко отвори.

– Не прекалявай – предупреди го той. – В тази къща не се затръшват врати.

– Ти ги затръшваш!

– Да не съм чул нито дума повече!