Джонатан Франзен - Поправките

Гари приседна на ръба на леглото.

– Съжалявам, че те изплаших – рече той. – Както знаеш, понякога се държа като долен стар негодник. А понякога майка ти отказва да си признае, че е сгрешила. Особено когато...

– Кръстът я боли – гласът на Арон беше приглушен от завивката „Ралф Лорън“. – Не лъже!

– Знам, че я боли кръстът, Арон. Обичам майка ти.

– Тогава недей да ѝ крещиш.

– Добре. Няма да има повече крещене. Да вървим да вечеряме. – Гари леко го перна с каратистки кос удар по рамото. – Съгласен ли си?

Арон не помръдна. Явно имаше нужда от още разведряващи думи, само че Гари не можеше да се сети за нито една. Регистрираше критичен недостиг на първи и трети фактор. Преди няколко минути беше заподозрял, че Каролин е на ръба да го обвини в „депресия“, и се страхуваше, че ако тази идея пусне корени, той ще загуби правото си на мнение. Ще загуби увереност и всяка изречена от него дума ще се възприема само като болестен симптом; никога повече няма да спечели спор.

Именно затова сега беше толкова важно да устои на депресията, да я пребори с истината.

– Виж, ти беше навън с мама, когато играхте футбол. Кажи ми дали съм прав, или не. Тя куцаше ли, преди да влезе в къщата?

За миг, докато Арон се изправяше, Гари смяташе, че истината ще възтържествува. Но лицето на сина му беше червено-бяла стафида от отвращение и смайване.

– Ти си ужасен! – възкликна той. – Ужасен си!

И избяга.

При други обстоятелства Гари нямаше да позволи на Арон да му се размине току-така. При други обстоятелства щеше да тормози сина си, ако ще и цяла вечер, за да измъкне извинение от него. Но психическите му пазари – гликемичният, ендокринният, невротрансмитерният – се сриваха. Чувстваше се гадно и ако се изправеше срещу Арон, щеше да се почувства още по-гадно, а да се чувстваш гадно, беше може би най-важният „предупредителен знак“.

Осъзнаваше, че е допуснал две важни грешки. Първо, не биваше да обещава на Каролин да не ходят повече за Коледа в Сейнт Джуд, и второ, днес трябваше да я снима поне веднъж, когато тя куцаше със стиснати зъби на двора. Съжаляваше за моралното преимущество, което беше проиграл заради тези си пропуски.

– Не съм в депресия – заяви той на отражението си в почти черното огледало. С величаво, напрягащо чак мозъка на костите усилие на волята, Гари се надигна от леглото на Арон, твърдо решен да си докаже, че може да се наслади на една обикновена вечер.

Джоуна се качваше по тъмното стълбище с „Принц Каспиан“.

– Прочетох я – оповести той.

– Хареса ли ти?

– Страхотна е! Сигурно е най-хубавата книга, писана за деца. Накрая Аслан очерта врата във въздуха и хората минаха през нея, за да се върнат от Нарния в истинския свят.

Гари клекна.

– Ела да те гушна.

Джоуна го прегърна. Гари усещаше колко крехки са детските му стави, гъвкавостта му на кутре, излъчващата се от главата и бузите топлина. Беше готов да си пререже гърлото, ако момчето се нуждаеше от кръв, в това отношение любовта му беше безгранична, но въпреки това се питаше дали в момента търсеше единствено обич, или пък се стремеше да изгради коалиция, да си осигури тактически съюзник за своя отбор.

„Това, от което стагниращата ни икономика има най-силна нужда – помисли си председателят на борда на Федералния резерв Гари Р. Ламбърт, – е голям приток на джин „Бомбайски сапфир“.

В кухнята Каролин и Кейлеб пиеха кола и ядяха картофен чипс. Каролин беше вдигнала краката си на стол, под коленете си беше подпъхнала възглавница.

– Какво да си направим за вечеря? – попита Гари.

Жена му и синът му се спогледаха заговорнически, сякаш точно този втръснал им въпрос бяха очаквали от него. От плътната покривка трохи от чипса на Гари му беше ясно, че за тях вечерята няма да представлява никакъв интерес.

– Може мешана скара – отвърна Каролин.

– О, да, тате, направи мешана скара! – обади се Кейлеб, тонът му можеше да мине както за ирония, така и за искрен ентусиазъм.

Гари попита дали има месо.

Каролин пъхна шепа чипс в устата си и вдигна рамене.

Джоуна предложи да запали огъня.

Гари му разреши и извади лед от хладилника.

Обикновена вечер. Обикновена вечер.

– Ако сложа камерата над масата – рече Кейлеб, – ще хвана и част от трапезарията.

– Но ще изпуснеш нишата – отвърна Каролин. – Ако е над вратата, ще може да се върти и насам, и натам.

Гари се скри зад вратата на барчето и си сипа сто грама джин върху леда.

– Осемдесет и пет градуса наклон – прочете от каталога Кейлеб.