Джонатан Франзен - Поправките

Тези необорими аргументи като че ли убедиха Алфред, но три дни по-късно той се прибра у дома и оповести, че си е подал оставката и Крийл я е приел. Оставаха му само седем седмици, за да навърши една година на последната си най-висока заплата, в напускането му нямаше никакъв смисъл. Но нито тогава, нито по-късно той даде обяснение на Инид или на някой друг за внезапното си отмятане. Казваше само: „Така реших“.

На масата на онази Коледа в Сейнт Джуд, малко след като Инид беше сипала тайно в бебешката чинийка на невръстния Арон лъжичка лешникова плънка от пуйката, а Каролин я грабна, изтича в кухнята и я изхвърли в кофата, все едно беше пуешка курешка, с думите: „Това е чиста мас – пфу!“, Гари изгуби самообладание и изкрещя:

– Не можа ли да почакаш седем седмици? Не можа ли да изчакаш да навършиш шейсет и пет?

– Гари, цял живот съм превивал гръб. Пенсионирането си е моя работа, не си пъхай носа в нея.

И какво направи след това със свободното си време този мъж, който толкова нямаше търпение да се пенсионира, че не изчака последните седем седмици? По цял ден си седеше в синьото кресло.

Гари не беше чувал за „Аксон“, но „Орфик Мидланд“ беше от онези конгломерати, чиито холдинги и управленски структури беше длъжен да следи като вицепрезидент в „СенТръст Банк“. Затова знаеше, че братята Врот бяха продали контролния пакет, за да покрият загуби в канадските си златодобивни предприятия. „Орфик Мидланд“ се беше присъединил към неразличимите безлични мегакомпании, чиито централи изпъстряха покрайнините на американските градове; управленският му ешелон се беше сменил така, както се сменят клетките в жив организъм или като буквите в играта на замени, в която ЛАЙНА става ЛАЙКА, после ЛАСКА, ЛЕСКА, ЛЕСНА, ЛЕПНА и накрая ЛАПНА, така че когато Гари одобри последната голяма покупка от акции на „Орфик М“ за портфолиото на „СенТръст“, не беше останала никаква човешка следа – която би могла да поеме вината – от компанията, затворила третия по големина работодател в Сейнт Джуд и унищожила влаковия превоз в голяма част от селските райони в Канзас. Сега „Орфик Мидланд“ беше излязла напълно от транспортния бизнес. Останките от товарните линии на „Мидланд Пасифик“ бяха разпродадени, за да може компанията да се съсредоточи върху строителството и управлението на затвори, търговията със скъпо кафе и финансовите услуги; чисто нова комуникационна система от 144 оптични кабела беше заровена по старото железопътно трасе.

Към тази компания ли изпитваше лоялност Алфред?

Колкото повече се замисляше, толкова повече се ядосваше. Седеше сам в кабинета си и не можеше да озапти надигащия се гняв, нито да успокои тежкото пъхтене на локомотив, с което излизаше дъхът му. Беше сляп за красивия тиквеножълт залез над магнолиевите дървета зад релсите. Не виждаше нищо, освен принципите, за които ставаше дума в случая.

Можеше още дълго да седи и да надъхва беса си, да трупа аргументи срещу баща си, ако не беше чул шумолене пред вратата на кабинета. Скочи и отвори рязко.

Кейлеб седеше по турски на пода и разглеждаше каталога си.

– Сега може ли да поговорим?

– Подслушваш ли ме?

– Не – отвърна Кейлеб. – Нали ми каза, че след като свършиш, може да поговорим. Искам да питам нещо. В коя стая да монтирам системата за наблюдение?

Макар и да гледаше каталога наобратно, Гари виждаше, че цените на оборудването – лъскави алуминиеви кутии с цветни екрани – са три- и четирицифрени.

– Това е новото ми хоби – оповести Кейлеб. – Искам да сложа система за наблюдение някъде. Мама каза, че може да използвам кухнята, ако си съгласен.

– Искаш да сложиш система за наблюдение в кухнята като хоби?

– Да!

Гари поклати глава. Като малък беше имал много хобита и след това дълго страда, че момчетата му като че ли нямат свои. Накрая Кейлеб беше стигнал до извода, че ако използва думата „хоби“, Гари ще позволи разходи, които иначе би забранил. Така Кейлеб си беше избрал за хоби фотографията и Каролин му купи фотоапарат с телеобектив с по-добри възможности от този на Гари и дигитален фотоапарат. След това хоби му станаха компютрите и Каролин му купи лаптоп и ноутбук. Но сега синът му беше почти на дванайсет и Гари неведнъж му беше сърбал попарата. Заставаше нащрек, когато чуеше „хоби“. Беше изтръгнал обещание от Каролин да не купува на Кейлеб нови играчки, преди първо да се консултира с него.

– Наблюдението не е хоби – заяви той.

– Защо да не е, тате? Мама го предложи. Каза, че може да започна от кухнята.