Джонатан Франзен - Поправките

Арон дотича от кухнята.

– Тате!

– Говоря по телефона, Арон.

– Тате!

– Говоря по телефона, Арон, не виждаш ли?

– А Дейв е с колостомия – нареждаше Инид.

– Трябва веднага да направиш нещо – заяви Арон. – Мама много я боли. Иска да я закараш до болницата!

– Всъщност, тате – Кейлеб се приближи с каталога в ръка, – и мен може да ме закараш до...

– Няма да стане, Кейлеб.

– Ама има един магазин, дето наистина е много важно да отида.

– По-евтините места бързо свършват – продължаваше Инид.

– Арон! – извика от кухнята Каролин. – Арон? Къде си? Къде е баща ти? Къде е Кейлеб?

– Тук е толкова шумно, че човек не може да се съсредоточи – отбеляза Джоуна.

– Извинявай, майко – рече Гари. – Чакай да се преместя някъде на по-тихо.

– И няма време! – В гласа на Инид се долавяше неприкрита паника, за нея всеки изминал ден означаваше увеличаване на резервациите за декемврийските полети и оттук и постепенното умиране на надеждата, че Гари и Каролин ще доведат момчетата в Сейнт Джуд за една последна Коледа.

– Тате – умоляващо се обади Арон, който последва Гари нагоре по стълбите към втория етаж, – какво да ѝ кажа?

– Кажи ѝ да се обади на 911. Дай ѝ мобилния си телефон да повика линейка. – Гари повиши глас: – Каролин? Обади се на 911!

Преди девет години, след едно кошмарно пътуване до Средния запад със снежни бури както във Филаделфия, така и в Сейнт Джуд, четиричасово чакане на летището с постоянно мрънкащо петгодишно дете и скъсващо се от рев двегодишно бебе, цяла нощ повръщане на Кейлеб в резултат (според Каролин) на ужасното количество масло и бекон в празничните ястия на Инид и болезнено изтърсване на Каролин на заледената алея пред дома на свекърва ѝ (проблемите с кръста бяха още от дните ѝ на хокеистка във Френдс Сентрал, но тя твърдеше, че е „събудила“ старата травма с падането на алеята), Гари беше обещал на жена си никога повече да не я моли да отидат в Сейнт Джуд за Коледа. Но сега родителите му бяха идвали във Филаделфия осем години подред и макар че той не одобряваше майчината си мания по Коледа – за него това беше симптом за едно по-тежко заболяване, за болезнена пустота в живота на Инид, – не можеше да ги вини, че искат да си останат у дома. Освен това смяташе, че Инид може най-сетне да се съгласи да напусне Сейнт Джуд и да се премести на изток, ако получи своята „последна Коледа“. Като цяло той беше склонен да предприемат пътуването и очакваше поне малко разбиране от жена си, поне малко готовност на зрял човек да вземе предвид особените обстоятелства.

Затвори се в кабинета си и заключи вратата, за да не чува виковете и писъците на семейството си, трополенето на крака по стълбите, псевдокризата. Вдигна слушалката на деривата и изключи безжичния.

– Това е нелепо – заяви отпаднало Инид. – Защо не ми се обадиш после?

– Още не сме решили за декември – отвърна той, – но може и да дойдем в Сейнт Джуд. В такъв случай е по-добре да се отбиете тук на връщане от круиза.

Инид изсумтя.

– Няма да пътуваме два пъти до Филаделфия през есента – отсече тя. – Искам да видя момчетата на Коледа и поне за мен това означава, че ще дойдете в Сейнт Джуд.

– Не, майко. Недей така, още нищо не сме решили.

– Обещах на Джоуна...

– Само че не Джоуна купува билетите. Не той командва тук. Вие си правете вашите планове, ние ще си направим нашите и да се надяваме, че накрая всичко ще се подреди.

С изненадваща яснота чуваше недоволното свистене в ноздрите на Инид, раковинния грохот на морето от дишането ѝ и изведнъж му просветна.

– Каролин? – извика той. – Каролин, на телефона ли си?

Пъхтенето секна.

– Каролин, подслушваш ли? На телефона ли си?

Тихо щракване, последвано от пращене.

– Мамо, извинявай...

– Какво става, за бога? – попита Инид.

Не беше за вярване! Не беше за вярване, мамка му! Гари хвърли телефона на бюрото, отключи вратата и изтича по коридора покрай стаята на Арон, където най-големият му син стоеше пред огледало със сбърчено чело и вирнат нос в позата, в която смяташе, че излиза най-добре на снимки, покрай стълбището, където Кейлеб стискаше каталога си като някой размахващ брошура свидетел на Йехова, и влетя в голямата спалня, където Каролин се беше свила на кълбо на персийския килим в калните си дрехи и с изпотена торбичка успокояващ гел на кръста.

– Подслушваше ли ни?

Каролин поклати немощно глава, навярно се надяваше да покаже, че не е имала сили да стигне до телефона до леглото.