Джонатан Франзен - Поправките

Спусна кадифените черни завеси, затвори светлонепроницаемите капаци на прозорците, извади кутия хартия с размери 8/10 от големия хладилник от неръждаема стомана и пъхна две парчета лента в машината за проявяване – приятно тежка малка играчка.

Изваждаше снимки от злощастното „Десетилетие на съпружески голф“ на родителите си. На една от тях Инид се беше привела сред високата трева и намръщено се взираше през слънчеви очила в смазващия пек на Средния запад, лявата ѝ ръка стискаше горния край на многострадален стик, а дясната беше замъглена заради потайно хвърляне на топката (бяло петно в края на снимката) към колчето. (Тя и Алфред бяха играли само на равни, прави, малки, евтини общински игрища.) На другата снимка Алфред – с тесни шорти, шапка с козирка с логото на „Мидланд Пасифик“, черни чорапи и праисторически обувки за голф – замахваше с праисторическия си дървен стик към бяла поставка за топка с големината на грейпфрут и се усмихваше към фотоапарата, сякаш казваше: „Толкова голяма топка няма как да не уцеля!“.

След като потопи уголемените снимки във фиксатора, Гари дръпна завесите и видя, че и по двете има странни жълтеникави петна.

Изруга, но не толкова защото го беше грижа за снимките, а защото искаше да запази доброто си – серотониново – настроение, а за тази цел се нуждаеше от поне малко сътрудничество от страна на предметния свят.

Навън времето се разваляше. Улуците забълбукаха, по покрива барабаняха капки от надвисналите дървета. Докато подготвяше нови две уголемени снимки, Гари чуваше през стените на гаража как Каролин и момчетата ритат топка в задния двор. Тропот на крака, шутове, от време на време викове, сеизмичен трясък при стоварването на топката в гаража.

Втората партида излезе от фиксатора със същите жълтеникави петна и Гари си даде сметка, че е по-добре да се откаже. Но в този момент на вратата се почука и през тежката завеса се промъкна най-малкият му син Джоуна.

– Изкарваш снимки ли? – попита той.

Гари светкавично нагъна нестаналите снимки на четири и ги набута в коша.

– Тъкмо почвам.

Разбърка наново разтворите и отвори неначената кутия с хартия. Джоуна седеше край лампичката и нещо си шепнеше, разгръщайки страниците на „Принц Каспиан“ от „Хрониките на Нарния“, подарък от сестрата на Гари, Денис. Каролин не одобряваше подаръка – К. С. Луис бил пропагандатор на католицизма и главният герой Аслан бил космат четириног двойник на Христос, – но Гари харесваше „Лъвът, вещицата и гардеробът“ като малък, а (спокойно можеше да се каже) не се беше превърнал в религиозен фанатик (всъщност той беше закоравял материалист). Джоуна беше във втори клас, а вече беше минал на книги за петокласници. Често четеше на глас с изразителен шепот, който отговаряше на нарниановски благия му характер. Джоуна имаше лъскави черни очи, ясно тихо гласче и мека като козина на видра коса и приличаше, дори и на Гари, по-скоро на някакво говорещо животинче, отколкото на момче.

– Убиват една мечка – обясни той, – но тя не е говореща мечка, и Аслан се връща, обаче само Люси го вижда и останалите не ѝ вярват.

Гари пусна с щипците снимките във ваната с фиксатора.

– Защо не ѝ вярват?

– Защото е най-малката.

Навън в дъжда Каролин се смееше и крещеше. Тя имаше навика да се скъсва от тичане, за да не падне по-долу от момчетата. В първите години след сватбата Каролин работеше на пълен работен ден като адвокат, но след раждането на Кейлеб наследи пари от родителите си и сега само консултираше срещу символично заплащане Фонда за закрила на децата. Животът ѝ се въртеше около момчетата. Смяташе ги за най-добрите си приятели.

Преди шест месеца, в навечерието на четирийсет и третия рожден ден на Гари, докато той и Джоуна бяха на гости на родителите му в Сейнт Джуд, Каролин беше повикала двама майстори да сменят водопроводната и електрическата инсталация и да ремонтират втория етаж над гаража като изненада за рождения му ден. Гари беше споменавал, че иска да изкара любимите си семейни снимки и да ги събере в кожен албум „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“. За тази цел обаче можеше просто да ги даде в някое ателие, макар че междувременно момчетата го учеха как се обработват изображения на компютъра, а ако все пак му потрябваше лаборатория, можеше да си наеме за определено време. Затова, когато Каролин го доведе на рождения му ден в гаража и му подари чисто нова тъмна стаичка, която той не желаеше и от която нямаше нужда, едва не се разплака. Но книгите за популярна психология на нощното шкафче на Каролин го бяха научили да разпознава първите признаци на депресията и един от тях, в това авторитетите бяха единодушни, беше склонността към внезапен плач в неподходящи моменти, така че Гари преглътна буцата в гърлото си, обиколи скъпата лаборатория и възторжено увери Каролин (обзета от угризения за похарчените пари и в същото време от тревога как ще бъде приет подаръкът ѝ), че е на седмото небе от радост. А след това, за да се успокои, че не е в депресия, и за да е сигурен, че Каролин не би заподозряла подобно нещо, си постави за цел да работи в тъмната стаичка два пъти седмично, докато не довърши албума „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“.