Джонатан Франзен - Поправките

От портиера Зороастър нямаше и следа. Чип използва ключа си, за да влезе. В асансьора си пое дълбоко дъх, за да потуши вълнението си. Не изпитваше страх, чувстваше се великодушен, готов да прегърне баща си.

Но апартаментът беше празен. Явно си бяха тръгнали преди няколко минути. Във въздуха се усещаше телесна топлина, едва доловима следа от парфюма „Бели рамене“ на Инид и слаб лъх на напикано, на стари хора. За първи път виждаше кухнята си толкова лъсната. Чак сега му направи впечатление колко подредена и чиста е всекидневната, макар че беше свършил тази работа още вчера. Библиотеката му беше оголена. Джулия беше прибрала шампоаните и сешоара си от банята. А главата му беше замаяна от алкохола. Никой не му беше оставил бележка. На масата в трапезарията нямаше нищо, освен парче тарт и ваза със слънчогледи. Трябваше да си събере багажа, но всичко наоколо и вътре в него му се струваше толкова чуждо и непознато, че за миг се спря и се огледа. Листата на слънчогледите бяха на черни петна и по краищата бяха поръбени с бледи повяхвания, цветовете бяха месести и прекрасни, натежали като кексчета, дебели колкото длан. В средата на слънчогледовото канзаско лице имаше бледа точка в леко по-тъмна ореола. Природата, помисли си Чип, едва ли би могла да измисли по-привлекателно ложе за малките крилати насекоми. Докосна кафявото кадифе и в тялото му се разля екстаз.

Таксито с тримата Ламбъртови пристигна на пристанището, където огромният бял круизен кораб „Гунар Мюрдал“ закриваше реката, Ню Джърси и половината небе. На портала се беше събрала навалица предимно от хора в третата възраст, които след това се отправяха по дългата бляскава пътека отвъд него. Нещо в решителното им преселение напомняше за оня свят, от сърдечността и белите униформи на бреговите служители на „Нордик Плежърлайнс“ лъхаше студ, дъждовните облаци се разпръсваха твърде късно, за да спасят деня, цареше гробна тишина. Тълпа и здрач край Стикс.

Денис плати на шофьора и набута багажа в ръцете на носачи.

– После накъде си? – попита Инид.

– Връщам се на работа във Филаделфия.

– Изглеждаш прекрасно! – възкликна спонтанно Инид. – Тази дължина на косата много ти отива.

Алфред хвана Денис за ръцете и ѝ благодари.

– Жалко само, че денят не беше по-добър за Чип – рече тя.

– Говори с Гари за Коледа – заръча Инид. – И си помисли дали не можеш да дойдеш за цяла седмица.

Денис подръпна кожения ръкав и погледна часовника си.

– Ще дойда за пет дни. Но не мисля, че Гари ще го направи. А кой знае какво ще стане с Чип.

– Денис – обади се нетърпеливо Алфред, все едно му е писнало да слуша глупости, – моля те, поговори с Гари!

– Добре, ще говоря.

Ръцете му подскачаха във въздуха.

– Не знам колко още време ми остава! Не бива да се караш с майка си! Не бива да се караш с Гари.

– Ал, имаш предостатъчно...

– Не бива да се караме!

Денис рядко плачеше, но сега очите ѝ се бяха премрежили.

– Добре, тате – отвърна тя, – ще говоря с него.

– Майка ти иска Коледа в Сейнт Джуд.

– Ще говоря с него, обещавам.

– Добре. – Той рязко се завъртя. – Стига толкова.

Черният му шлифер се развяваше и плющеше на вятъра, но въпреки това Инид продължаваше да се надява, че времето ще е прекрасно за плаване и морето ще е спокойно.

В сухи дрехи, с калъф за костюми, раница и цигари – леки смъртоносни „Мурати“, пет долара кутията, – Чип пристигна на „Кенеди“ с Гитанас Мизевичюс и се качи на самолета за Хелзинки, където, в нарушение на устната договорка, Гитанас беше запазил места за туристическа, а не за бизнес класа.

– Тази вечер ще пием, утре ще се наспим – рече той.

Местата им бяха до пътеката и до илюминатора. Докато Чип се настаняваше, си спомни как Джулия беше зарязала Гитанас. Представи си я как се изнизва тихомълком от самолета, пресича на бегом залата и се хвърля на задната седалка на някое мило старо жълто такси. Преряза го спазъм носталгия по дома – ужасът от чуждото, любовта към познатото, – но за разлика от Джулия нямаше желание да хукне навън. Веднага щом закопча колана, заспа. Събуди се за малко при излитането и задряма отново, докато всички пасажери в самолета, като един, не запалиха цигара.

Гитанас извади лаптоп от куфарчето си и го включи.

– Джулия... – рече той.

За един тревожен, замаян от съня миг Чип си помисли, че Гитанас го нарича Джулия.

– Жена ми – поясни литовецът.

– Аха, да.

– Тя е на антидепресанти. Ейдън я е накарала според мен. Сега тя управлява живота ѝ. Личеше си, че се чуди как да ме изгони от офиса си днес. Не ме иска в града! Сега съм неудобен. Добре, хубаво, само че, след като Джулия започна да пие лекарствата, изведнъж заяви, че вече не желае да бъде с мъже с изгаряния от цигари. Така ми каза. Било ѝ писнало от мъже с изгаряния от цигари. Трябвало да продължи напред. Край на мъжете с изгаряния от цигари. – Гитанас пъхна диск в компютъра. – Но иска апартамента. Или поне адвокатът, който движи развода, настоява да го иска. Адвокатът, на когото плаща Ейдън. Дори са сменили бравата на вратата и трябваше да платя на портиера, за да ме пусне.