Джонатан Франзен - Поправките

Чип стисна лявата си ръка в юмрук.

– Изгаряния от цигари?

– Аха. Имам няколко. – Гитанас изви врат, за да провери дали някой не ги подслушва, но всички наоколо, с изключение на две деца, здраво стиснали очи, се бяха съсредоточили в пушенето си. – От съветски военен затвор. Сега ще ти покажа какъв спомен ми остана от приятното ми прекарване там. – Измъкна едната си ръка от червеното кожено яке и нави ръкава на жълтата блуза, която носеше отдолу. Грозно преплетено съзвездие от белези покриваше кожата му от подмишницата до лакътя от вътрешната страна на ръката. – През 1990 година. Осем месеца в червеноармейския гарнизон в независима Литва.

– Бил си дисидент.

– Да! Дисидент! – Пъхна обратно ръката си в ръкава. – Беше ужасно, страхотно. И изтощително, но тогава не го усещах. Изтощението дойде после.

Спомените на Чип от деветдесетте се изчерпваха с драмата от епохата на Тюдорите, безкрайни караници с Тори Тимелман, потайно и доста вредно заиграване с някои от текстовете на Тори, които илюстрираха обезчовечаващата обективизация на порнографията.

– Малко ме е страх какво ще видя тук – продължи Гитанас. На екрана на компютъра се появи неясен сивкав образ на легло, гледано отгоре, с тяло под завивката. – Портиерът каза, че си е намерила нов приятел, и аз взех записите. Системата за наблюдение е останала от предишния собственик. Детектор за движение, инфрачервени лъчи, дигитален запис. Гледай, ако искаш. Може да е интересно, може и да не е.

Чип си спомни противопожарния детектор над леглото на Джулия. Често се беше взирал в него, докато устните му не пресъхнеха и очите му не започнеха да се премрежват. Винаги му се беше струвал необичайно голям и сложен.

Той се изправи.

– По-добре недей!

Гитанас премести мишката и щракна.

– Ще наклоня екрана, не си длъжен да гледаш.

Над пътеката се носеха буреносни облаци тютюнев дим. Чип реши, че трябва да запали „Мурати“; нямаше почти никаква разлика дали дърпа от цигарата, или вдишва въздуха в самолета.

– Сериозно говоря – закри екрана с ръка, – по-добре не го гледай и извади диска.

Гитанас искрено се сепна.

– Защо да не го гледам?

– Ами помисли малко.

– Хайде, изплюй камъчето.

– Не, помисли хубаво.

За миг се възцари атмосфера на буйно веселие. Гитанас плъзна поглед по раменете, коленете и китката му, сякаш преценяваше къде да го удари. След това извади диска и го хвърли в лицето му.

– Майната ти!

– Знам, знам.

– Вземи го. Майната ти! Не искам да го виждам повече. Прибери го.

Чип пъхна диска в джоба на ризата. Чувстваше се добре. Даже страхотно. Самолетът беше набрал височина и в боботенето на двигателите се долавяха равномерното изпепеляващо горене на сухи синуси, цветът на издраскани пластмасови самолетни прозорци, вкусът на студено изветряло кафе в чашки за многократно ползване. Нощта над Северния Атлантик беше студена и самотна, но тук, в самолета, имаше светлини в небето. Тук имаше общност. Хубаво беше да си буден и да усещаш будност край себе си.

– И какво, и ти ли имаш изгаряния от цигари? – попита Гитанас.

Чип му показа дланта си.

– Не е кой знае какво.

– Сам си си ги направил. Жалък американец!

– Просто друг тип затвор – отвърна Чип.

Доходоносните отношения на Гари Ламбърт с корпорация „Аксон“ се зародиха в един неделен следобед преди три седмици, в който той се беше затворил в новата си тъмна стаичка, мъчейки се да изпита удоволствие от изкарването на две стари снимки на родителите си, и по този начин, чрез изпитването на удоволствие, да успокои тревогата си за психическото си здраве.

Гари беше силно притеснен за психическото си състояние, но онзи следобед, когато излезе от голямата си, облицована с каменни плочи къща на „Семинол Стрийт“, прекоси големия заден двор и се изкачи по външното стълбище на големия гараж, в главата му цареше същата топла и ведра атмосфера, каквато се беше спуснала и над Северозападна Филаделфия. Септемврийското слънце надничаше през маранята и малките, поръбени със сиво облачета и доколкото Гари можеше да регистрира и проследи нивата на своите невротрансмитери (а той все пак беше вицепрезидент на „СенТръст Банк“, не лекар) основните му показатели изглеждаха абсолютно в норма.

Макар че като цяло Гари одобряваше съвременната тенденция към лично управление на пенсионните фондове, към налагане на телефонни абонаментни планове с определен пакет минути и към разширяване на възможността да обучаваш децата си у дома, той беше далече по-малко ентусиазиран да се нагърби с отговорността за мозъчната си химия, особено след като някои от близките му, най-вече баща му, отказваха да поемат подобен товар на плещите си. Но ако не друго, Гари беше изключително прецизен. Докато влизаше в тъмната стаичка, той прецени, че нивото на трети фактор (т.е. серотонин: много, много важен фактор) е достигнало върхови стойности за последните седем, ако не и за последните трийсет дни; че нивата на втория и на седмия фактор също надхвърлят очакванията му, а първият фактор се е възстановил от сутрешния си срив, вероятно свързан с чашата „Арманяк“, която Гари беше изпил преди лягане. Вървеше с пружинираща походка, с приятно самочувствие за ръста си, който беше над средния, и за слънчевия си загар. Негодуванието му към съпругата му Каролин беше умерено и добре прикрито. Спадовете в котировките водеха до ръст на ключови показатели за параноя (например ненапускащото го подозрение, че Каролин и двамата му по-големи синове постоянно му се подиграват), а сезонно изгладената му оценка за безсмислието и краткостта на живота беше в хармония с общия разцвет на психическата му икономика. Не, и дума не можеше да става, че е в депресия.