Джонатан Франзен - Поправките

Чип барабанеше по стъклото и зяпаше жените по „Шесто Авеню“. Дъждът си отиваше, чадърите го следваха.

– Кой прибира парите – ти или партията?

– Към настоящия момент мнението ми по този въпрос е в процес на преход – отвърна витиевато Гитанас. От куфарчето си извади бутилка аквавит, от която беше сипал по едно да полеят договорката си в кабинета на Ейдън. Завъртя се настрани и я подаде на Чип, който отпи голяма глътка и я върна. – Бил си преподавател по английски, така ли?

– Да, в колеж.

– А родителите ти какви са? Скандинавци?

– Баща ми е от там – отвърна Чип. – Майка ми е някакъв източноевропейски мелез.

– Във Вилнюс спокойно ще минеш за местен.

Чип бързаше да се върне в апартамента си, преди родителите му да са тръгнали. Сега, с парите в джоба, пачка от трийсет стотачки, вече не му пукаше толкова какво ще си помислят родителите му за него. Спомни си, че преди няколко часа беше видял баща си разтреперан да го умолява на прага. Но докато отпиваше от бутилката и зяпаше жените по тротоара, не можеше да проумее защо старецът го беше изплашил толкова.

Вярно, че според Алфред единственият проблем на смъртното наказание бе, че не се използва достатъчно често; също така беше вярно, че мъжете, за чието обгазяване или изпращане на електрическия стол беше настоявал на масата за вечеря в детството на Чип, обикновено бяха чернокожи от бордеите на северния бряг на Сейнт Джуд. („О, Ал...“ – въздишаше Инид, тъй като вечерята беше време за събиране на семейството и тя не разбираше защо трябва да говорят на масата за газови камери и убийства по улиците.) Едно неделно утро, след като престоя няколко часа на прозореца да брои катерици и да пресмята щетите по дъба и тревата така, както белите мъже в крайните квартали пресмятаха колко къщи са превзети от „черните“, Алфред си пробва силите с експеримент по геноцид. Извън себе си от гняв, задето катериците в неголемия му двор не проявяват достатъчно самодисциплина да спрат да се размножават или поне да започнат да чистят след себе си, той слезе в мазето и намери капан за плъхове, а когато се върна с него, Инид поклати глава с неодобрително сумтене. „Деветнайсет! – заяви Алфред. – Деветнайсет!“ По отношение на дисциплината трогателните молби не можеха да мерят сили с това точно наукообразно число. За примамка в капана сложи къшей от пълнозърнестия хляб, с който преди малко беше закусил Чип. След това петимата Ламбъртови отидоха на черква и между „Слава теб, Боже“ и „Господи, помилуй“, една млада мъжка катерица, прибягнала до високорисковото поведение на изпадналите в икономическо отчаяние, посегна към хляба и капанът строши черепа ѝ. Когато семейството се прибра, завари зелени мухи да пируват по кръвта, мозъка и нахапания пълнозърнест хляб, който беше изскочил от премазаните устни на катерицата. Самият Алфред също беше стиснал устни, но от погнуса – същата погнуса се изписваше на лицето му и когато трябваше да наложи спазването на дисциплината в определени случаи като наказването на децата и яденето на цвекло. (Той не съзнаваше това си отвращение към дисциплината.) Донесе лопата от гаража и пъхна трупа заедно с капана в хартиена пазарска чанта, която Инид беше напълнила наполовина с плевели предишния ден. През цялото време Чип го следваше от двайсетина крачки разстояние и затова видя как веднага щом влезе в мазето от гаража, се олюля, подпря се на пералнята и след това се втурна покрай масата за пинг-понг (Чип винаги се плашеше, като видеше баща си да бяга, изглеждаше твърде стар за това, твърде дисциплиниран) към тоалетната; оттогава насетне катериците бяха оставени да правят каквото си поискат.

Таксито наближаваше Юнивърсити Плейс. Чип се замисли дали да не се отбие през „Сидър Тавърн“ и да върне парите на барманката, може би дори да ѝ даде стотачка, за да ѝ се реваншира напълно, даже да вземе името и адреса ѝ, за да ѝ пише от Литва. Наведе се да заповяда на шофьора да завие към заведението, но една радикално нова мисъл го спря: „Откраднах девет долара, ето това направих, ето такъв съм, извадила е лош късмет“.

Облегна се и протегна ръка към бутилката.

Пред неговата сграда шофьорът отказа да вземе стотачката му – „Нямаш да развалиш! Нямаш да развалиш!“, и Гитанас измъкна по-дребна банкнота от червеното си рокерско яке.

– Да дойда да те взема от хотела? – предложи Чип.

Гитанас се усмихна.

– Шегуваш ли се? Не че не ти вярвам, но предпочитам да те изчакам тук. Събери си багажа спокойно, не бързай. Вземи си дебело палто и шапка. Костюми и вратовръзки. Трябва да имаш делови вид.