Джонатан Франзен - Поправките

Подозрението, че Каролин, съзнателно или не, се опитва да го прокуди от къщата с поставянето на фотографската лаборатория в гаража, беше поредният важен симптом на параноя.

Часовникът изпищя, той премести третата партида снимки във ваната с фиксатор и отново дръпна завесите.

– От какво са тези бели петна? – попита Джоуна, надничайки във ваната.

– Откъде да знам, Джоуна!

– Приличат на облаци.

Футболна топка се трясна в гаража.

Гари остави смръщената Инид и ухиления Алфред във фиксатора и отвори капаците на прозорците. Окъпаните от дъжда чилийска араукария и бамбук блестяха. В средата на задния двор, в подгизнали кални якета, залепнали за раменете, Каролин и Арон се бяха спрели да си поемат дъх, докато Кейлеб си връзваше маратонката. Въпреки четирийсет и петте си години, Каролин все още имаше крака на ученичка. Косата ѝ беше с почти същия рус цвят, както при запознанството им преди двайсет години на концерт на Боб Сегър в „Спектрум“. Тя все още привличаше Гари, добрият ѝ външен вид, който постигаше без никакви грижи, както и квакерските ѝ черти все така го възбуждаха. По стар рефлекс посегна към фотоапарата и насочи обектива към нея.

Изражението на Каролин го смая. Челото ѝ беше сбърчено, край устата се беше образувала дълбока бръчка, издаваща силна болка. Когато тя отново се втурна след топката, се видя, че куца.

Гари насочи фотоапарата към най-големия си син, Арон, който излизаше най-добре, когато не знаеше, че го снимат, защото иначе винаги вирваше нос, тъй като смяташе, че тази поза му отива. Лицето на Арон беше зачервено и на кални точици, Гари завъртя обектива, за да нагласи една хубава снимка. Само че негодуванието срещу Каролин сломяваше неврохимичните му защити.

Мачът беше прекъснат, тя тичаше, накуцвайки, към къщата.

– Люси зарови лице в гривата му, за да не го погледне – прошепна Джоуна.

От къщата се разнесе вик.

Кейлеб и Арон реагираха мигновено, втурнаха се през моравата като герои от някакъв филм и изчезнаха вътре. След миг Арон се появи отново и изкрещя с мутиралия си неукрепнал глас:

– Тате! Тате! Тате!

Чуждата истерия правеше Гари методичен и спокоен. Той излезе от тъмната стаичка и бавно се спусна по мокрите от дъжда стъпала. Във влажния въздух на откритото пространство над железопътните релси зад гаража се прокрадваше самоусъвършенстване на светлината като след пролетен дъжд.

– Тате, баба е на телефона!

Гари тръгна с равна крачка през двора, като се спираше да поклати тъжно глава над щетите, нанесени от мача върху тревата. Техният квартал, „Честнът Хил“, беше като изскочил измежду кориците на Нарния. Вековни кленове, гинко и секвои, поокастрени заради преминаващите електрически жици, се извисяваха бунтовно над асфалтирани и преасфалтирани улици, кръстени на избити племена. Семиноли, чероки, навахо, шоуни. Въпреки високата гъстота на населението и добрите доходи на местните жители, на мили околовръст нямаше магистрали и големи магазини. Гари го наричаше „Земя, забравена от времето“. Повечето от тукашните къщи, включително и неговата, бяха облицовани с искрящ като калай камък, със същия цвят беше и косата му.

– Татко!

– Благодаря, Арон, чух те още първия път.

– Баба е на телефона!

– Знам, Арон, нали вече ми каза.

В кухнята, която беше с теракот на пода, Каролин се беше проснала на стола и се държеше за кръста.

– Търси те и сутринта – рече тя. – Забравих да ти кажа. Телефонът не спираше да звъни и аз хукнах...

– Благодаря, Каролин.

– И аз тичах...

– Благодаря, Каролин.

Гари взе безжичния телефон и с протегната ръка, все едно искаше да задържи майка си по-далече от себе си, продължи към трапезарията. Там го причакваше Кейлеб, забучил пръст в лъскавите страници на някакъв каталог.

– Тате, може ли да те питам нещо?

– Не сега, Кейлеб, баба ти е на телефона.

– Исках само...

– Не сега, казах.

Кейлеб поклати глава и се усмихна смаяно, заприлича на един често даван по телевизията спортист, който правеше същата физиономия, когато не успееше да вкара наказателен удар.

Гари прекоси облицования с мрамор коридор, влезе в голямата всекидневна и вдигна малкия телефон към ухото си.

– Ало?

– Казах на Каролин – рече Инид, – че ако не си наблизо, пак ще се обадя след малко.

– Обаждането ти не струва повече от седем цента на минута.

– Или пък ти можеше да ме набереш.

– Майко, става дума за двайсет и пет цента.

– Цял ден се опитвам да се свържа с теб. От бюрото за билети искат отговор най-късно до утре сутринта. А както знаеш, ние все още се надяваме, че ще успеете да дойдете за една последна Коледа, както обещах на Джоуна, а...