Джонатан Франзен - Поправките

– Това „не“ ли е? Не си ни подслушвала, така ли?

– Не съм, Гари – прошепна едва-едва тя.

– Чух щракването, чух как дишаше...

– Не съм.

– Каролин, имаме три телефона, два от тях бяха в кабинета ми, третият е тук. Нали разбираш какво означава това?

– Не съм подслушвала. Просто вдигнах телефона – пое си дъх през стиснати зъби, – за да проверя дали линията е свободна. Нищо повече.

– И остана да слушаш! Подслушвала си ни! След като толкова говорихме, че не бива да го правиш!

– Гари – поде тя с жално гласче, – кълна се, не съм. Кръстът ме боли ужасно. Не можах да затворя веднага. Оставих телефона на пода. Не съм подслушвала. Моля те, не ми крещи така.

Това, че лицето ѝ беше красиво, а изписаната върху него агония напомняше за екстаз, това, че като я гледаше превита, кална, с пламнали бузи, разрошена и покорена на персийския килим, се възбуждаше; това, че част от него вярваше на думите ѝ и изпитваше нежност към нея, всичко това само вгорчаваше усещането му за предателство. Прекоси забързано коридора към кабинета си и затръшна вратата.

– Ало, мамо, извинявай.

Но отсреща нямаше никой. Трябваше да се обади в Сейнт Джуд за своя сметка.

През прозореца към задния двор виждаше огрени от слънцето, червени като раци, дъждовни облаци, от чилийската араукария се надигаше мараня.

Сега, може би защото не плащаше за разговора, Инид звучеше по-спокойна. Попита дали е чувал за компанията „Аксон“.

– Централата им е Швенксвил, Пенсилвания – обясни тя. – Искат да купят един от патентите на баща ти. Чакай, сега ще ти прочета писмото им. Не знам какво да правя.

Като директор на отдела за ценни книжа в „СенТръст Банк“, Гари се занимаваше само с големи компании и рядко обръщаше внимание на по-дребните риби. Името „Аксон“ не му говореше нищо. Но докато слушаше писмото от Джоузеф К. Прагър от „Браг Нътър и Спей“, което майка му прочете, нарастваше убеждението му, че се досеща каква е играта на „Аксон“. За него беше очевидно, че с писмото си до някакъв старец от Средния запад адвокатът предлага на Алфред нищожен процент от реалната стойност на патента. Гари много добре познаваше номерата на тези измамници. Ако той самият беше на тяхно място, би постъпил по същия начин.

– Мисля си, че може би трябва да поискаме не пет, а десет хиляди – рече Инид.

– Кога изтича патентът? – попита Гари.

– След шест години.

– Явно, очакват големи приходи. Иначе направо щяха да го използват, без да се занимават с договори и плащане.

– В писмото пише, че е експериментална технология и нищо не е сигурно.

– Именно, мамо! Точно това искат да те убедят. Но щом е експериментално, защо изобщо си правят труда? Защо просто не изчакат шест години?

– А, разбирам.

– Добре, че ми каза за това, майко. Сега седни и им напиши, че искаме невъзвращаем аванс от 200 000 долара за преотстъпването на патента.

Инид ахна, също както едно време, когато цялото семейство отиваше някъде с колата и Алфред изскочеше рязко в насрещното, за да изпревари камион.

– Двеста хиляди! О, боже, Гари...

– И един процент от приходите от технологията, която разработват. Пиши им, че сме готови да защитим правата си в съда.

– Ами ако откажат?

– Няма да искат да се стигне до съд, повярвай ми. Нищо няма да загубим, ако се държим малко по-агресивно.

– Да, но все пак патентът е на баща ти, а ти го знаеш какъв е.

– Дай ми да говоря с него.

Родителите му се отнасяха със страхопочитание към властта, каквато и да беше тя. Когато Гари искаше да се успокои, че е избегнал съдбата им, когато имаше нужда да се разграничи от Сейнт Джуд, той винаги си напомняше за своето безстрашие пред лицето на властта – включително властта на баща си.

– Да? – рече Алфред.

– Тате, според мен трябва да ги поразтърсиш яко. Те няма накъде да мърдат, най-сетне можеш да изкараш малко истински пари.

Старецът в Сейнт Джуд не отговори.

– Не ми казвай, че се каниш да приемеш предложението им – продължи Гари. – За това и дума не може да става. Изобщо да не ти минава през ума.

– Вече съм взел решение – отвърна Алфред. – Моите дела не ти влизат в работата.

– Напротив. Имам напълно основателни причини да се интересувам от тях.

– Нищо подобно, Гари.

– Имам основания – настоя той. Ако някой ден Инид и Алфред останеха без пари, щеше да се наложи той и Каролин, а не сестра му, която едва свързваше двата края, или пък безотговорният му брат, да платят за лечението им. Но притежаваше достатъчно самоконтрол да не го изрече на глас. – Ще ми кажеш ли поне какво мислиш да правиш? Ще бъдеш ли така любезен?