Джонатан Франзен - Поправките

– Ти затръшваш врати!

– Искаш ли да прекараш цялата седмица в стаята си?

В отговор Кейлеб затвори очи и прехапа устни: нито дума повече.

Погледът на Гари се плъзна към ъглите, които обикновено бдително избягваше. Новите фотоапарати, компютърът и видеото, чиято обща стойност вероятно надхвърляше годишната заплата на секретарката му в „СенТръст“, лежаха захвърлени като плячка в апартамента на крадец. Такова излишество на лукс в бърлогата на едно единайсетгодишно момче! Различни вещества, сдържани от молекулярните шлюзове цял следобед, изведнъж заляха невронните му пътеки. Верижна реакция, задействана от шести фактор, отхлаби слъзните клапи и по блуждаещия му нерв се разнесе замайващо „усещане“, че оцелява от ден на ден, като отвлича вниманието си от скритите под повърхността истини, които с всеки изминал час стават все по-непреодолими и убедителни. Истината, че ще умре. Че трупането на богатства в гробницата няма да те спаси.

Светлината в прозореца бързо гаснеше.

– Наистина ли ще използваш всичките тези неща? – попита той със свито сърце.

Кейлеб, все така прехапал устни, вдигна рамене.

– Никой няма да затръшва врати – рече Гари. – Включително и аз. Съгласен ли си?

– Да, тате. Както кажеш.

На излизане от стаята на Кейлеб в тъмния коридор едва не се блъсна в Каролин, която се изнизваше на пръсти към спалнята.

– Пак ли? Пак ли? Казах ти да не подслушваш, а ти какво правиш?

– Не съм подслушвала. Отивах да си легна. – Тя продължи, куцукайки, към спалнята.

– Колкото и да бягаш, не можеш да се скриеш! – Гари я последва. – Искам да зная защо ме подслушваш.

– Не те подслушвам, ти си параноик!

– Аз ли съм параноик?

Каролин се отпусна на скованата от истински дъб спалня. След сватбата тя се беше подложила на петгодишна терапия със сеанси два пъти седмично, която накрая терапевтът обяви за „безпрецедентен успех“ и която до края на живота ѝ щеше да ѝ дава предимство в съревнованието с Гари кой е по-добре психически.

– Смяташ, че проблемът винаги е у другите – обвини го тя. – Също като майка ти. Изобщо не...

– Каролин, отговори ми на един въпрос. Погледни ме в очите и ми отговори. Следобеда, когато...

– За бога, Гари, не започвай отново! Чуй се само!

– Когато препускаше в дъжда, скъса се от тичане, опитвайки се да удържиш на темпото на единайсет- и четиринайсетгодишни момчета...

– Това е лудост! Само за това мислиш!

– Бягаше, падаше и риташе топка в дъжда...

– След всеки разговор с майка ти и баща ти си изливаш гнева върху нас.

– Въпросът ми е: Куцаше ли, преди да се прибереш в къщата? – Гари размаха пръст в лицето ѝ. – Погледни ме в очите, Каролин, погледни ме в очите. Хайде! Направи го! Погледни ме в очите и ми кажи дали не куцаше още тогава!

Каролин се полюляваше от болка.

– Говори с тях повече от час...

– Не можеш да го направиш! – изграчи той, гърлото му беше пресъхнало от нагарчащия триумф. – Излъга ме и не искаш да си го признаеш!

– Татко! Татко! – разнесе се вик от коридора. Гари се обърна, на прага стоеше Арон и неконтролируемо клатеше глава, красивото му лице беше сбръчкано и влажно от сълзи. – Престани!

Неврофакторът за угризения (фактор 26) изпълни онези точки в мозъка на Гари, които еволюцията беше създала специално така, че да откликват на въздействието му.

– Добре, Арон, успокой се.

Арон се обърна, после пак се завъртя към него и запристъпва от крак на крак, правеше големи стъпки наникъде, сякаш се опитваше да изкара срамните сълзи от очите си, да ги вкара в тялото и от там да ги изхвърли през нозете и да ги стъпче.

– Моля те, татко, недей да ѝ крещиш повече.

– Добре, Арон – отвърна Гари. – Край на крещенето.

Посегна да го докосне по рамото, но синът му избяга в коридора. Гари остави Каролин и го последва; това доказателство, че жена му има съюзници у дома, задълбочаваше усещането му за изолация. Синовете ѝ щяха да я защитят от съпруга ѝ. Съпругът, който ѝ крещеше. Също като баща си навремето. Бащата, който сега беше в депресия. Но който в разцвета на силите си, когато крещеше, толкова плашеше малкия Гари, че на него не му беше минавало през ума да се намеси на страната на майка си.

Арон лежеше по корем на леглото. През стаята му все едно беше минал ураган, по пода бяха разхвърляни мръсни дрехи и списания, а единствените оазиси на реда бяха тромпетът (със стойка и заглушители) и огромната колекция дискове, подредени по азбучен ред, включително „цялостното творчество“ на Дизи, Сачмо и Майлс Дейвис и големи количества Чет Бейкър, Уинтън Марсалис, Чък Манджони, Хърб Алпърт и Ал Хърт, които Гари му беше подарил, за да окуражи интереса му към музиката.