– Дванайсетгодишните не са за мен – рече Чип.
– Предпочиташ деветнайсетгодишни? Те дори са по-евтини.
– Честно казано, това е доста... – Ейдън не се доизказа.
– Искам Чийп да разбере защо един долар е много пари. Защо предложението ми е добро.
– Моят проблем е – отвърна Чип, – че със същите тези долари ще обслужвам американските си заеми.
– Повярвай ми, ние в Литва много добре познаваме този проблем.
– Чип иска основна заплата от хиляда на ден плюс премии – каза Ейдън.
– Хиляда на седмица – предложи Гитанас. – За придаване на достоверност на моя проект. За да пише рекламни текстове и да успокоява страховете на инвеститорите.
– И един процент от приходите. В добавка към двайсетте хиляди долара месечна заплата.
Гитанас, без да ѝ обръща внимание, извади дебел плик от якето си и със загрубели ръце с неподдържани нокти започна да отброява стотачки. Ейприл все още клечеше върху белия лист, заобиколена от озъбени чудовища и неразбираеми шарени драсканици. Гитанас хвърли пачка стотачки на бюрото.
– Три хиляди за първите три седмици.
– И билет за бизнес класа, разбира се – добави Ейдън.
– Добре, няма проблем.
– И първокласни условия във Вилнюс.
– Ще му намерим стая в моята вила.
– И още нещо: кой ще го защитава от местните мутри?
– Ами ако и аз съм от тези мутри? – На лицето на Гитанас заигра притеснена засрамена усмивка.
Чип оглеждаше купчината зелени банкноти на бюрото на Ейдън. Парите или може би мисълта за покварените от разврата деветнайсетгодишни красавици, или пък просто възможността да скочи в самолета и да остави на пет хиляди мили зад гърба си кошмарния си живот в Ню Йорк пришпорваха възбудата му. Привлекателността на наркотиците се криеше именно във възможността да бъдеш друг. Още преди години беше установил, че марихуаната само събужда страховете му и му пречи да заспи, но въпреки това и сега при мисълта да изпуши една трева сърцето му забиваше учестено. Все още се изкушаваше от това бягство от затвора.
Докосна стотачките.
– Да ви резервирам ли билети онлайн? – предложи Ейдън. – Може да тръгнете веднага!
– Е, съгласен ли си? – попита Гитанас. – Работата не е лека, но е забавно. Рискът не е голям. Макар че във всяко нещо си има риск, особено щом става дума за пари.
– Знам – кимна Чип, галейки стотачките.
Бляскавите сватбени представления безотказно пробуждаха у Инид изблик на любов към родното място – към Средния запад като цяло и към предградията на Сейнт Джуд в частност, – която за нея беше единственият истински патриотизъм и единствената възможна духовност. Изпитала на гърба си управлението на различни президенти – лукави като Никсън, глупави като Рейгън и предизвикващи отвращение като Клинтън, – тя беше изгубила интерес към размахването на американското знаме, а нито едно от чудесата, за които се беше молила на Господ, не се беше случило; в неделните сватби в сезона на люляка обаче, щом се огледаше от пейката си в презвитерианската черква в Перъдайс Вали, виждаше двеста порядъчни души и нито един лош човек. Всичките ѝ приятели бяха порядъчни и техните приятели също бяха порядъчни, и тъй като порядъчните хора отглеждаха порядъчни деца, светът на Инид беше като морава, в която райграсът расте толкова нагъсто, че задушава всяко зло: чудо от порядъчност. Ако например по пътеката в черквата вървеше някоя от дъщерите на Естер и Кърби Рут, хванала под ръка Кърби, Инид си спомняше как малкото Рутовче е обикаляло за лакомства на Вси светии в костюм на балерина, продавало е курабии за набиране на средства за скаутите и е бавело Денис, и как, макар всички момичета на Естер и Кърби да бяха заминали за хубави колежи в Средния запад, все още си правят труда, когато се върнат у дома по празниците, да почукат на задната врата на Инид и да я осведомят за делата Рутови, като нерядко останат на раздумка повече от час (и то не защото Естер ги е накарала, беше сигурна Инид, а просто защото са добри деца от Сейнт Джуд, на които им е вродено да проявяват интерес към другите), и сърцето ѝ се разтапяше, като гледаше как поредното сладко милозливо Рутовче получава в отплата брачната клетва на някой спретнато подстриган млад мъж, все едно изскочил от кориците на модно списание, някой изключително талантлив и амбициозен младеж, който се държи почтително с по-възрастните, отхвърля секса преди брака и има професия, която допринася за обществото, например електроинженер или биолог, който идва от изпълнено с нежност, стабилно, традиционно семейство и иска да създаде свое изпълнено с нежност, стабилно, традиционно семейство. Стига да не се заблуждаваше от външния им вид, младите мъже от този тип все още бяха правилото в предградията на Сейнт Джуд дори и в края на двайсети век. Всички младежи, които познаваше от скаутската организация в училище, които използваха тоалетната ѝ в мазето и чистеха снега от алеята, многото момчета на Дриблетови, няколкото на Пърсънови, малките близнаци на Шумпъртови, всички тези добре сложени и красиви млади мъже (които Денис като ученичка – за безмълвен бяс на Инид – отхвърляше с насмешка) бяха минали или съвсем скоро щяха да минат по пътеката на презвитерианската черква, бяха произнесли клетвите си пред порядъчни обикновени момичета и се бяха установили ако не в самия Сейнт Джуд, то поне в същата часова зона. Не че дълбоко в себе си – където тя не беше чак толкова по-различна от дъщеря си, отколкото ѝ се искаше да си признае, – Инид не знаеше, че има смокинги и в по-хубав цвят от светлосиньо, а булчинските рокли могат да бъдат и от по-интересни материи от бледолилав крепдешин, но въпреки това, макар че честността не ѝ позволяваше да окичи с прилагателното „елегантен“ тези сватби, една по-гласовита и по-щастлива част от сърцето ѝ обичаше най-силно точно тях, защото липсата на изисканост уверяваше събраните гости, че за сродяващите се две семейства има ценности, по-важни от стила. Инид вярваше в „подхождането“ и беше най-щастлива на сватби, на които шаферките потискаха егоистичните си лични желания и носеха рокли, които подхождаха на корсажите и на салфетките, на глазурата на тортата и на панделките на кошничките. Тя обичаше след церемонията в методистката черква в Чилтсвил да има скромен прием в „Шератон“. Обичаше по-елегантните сватби в презвитерианската черква в Перъдайс Вали да завършат в клуба „Дийпмайър“, където дори и кибритчетата („Дийн и Триш, 13 юни 1987 г.“) бяха издържани в избраната цветова гама. Но най-важното от всичко беше да си подхождат младоженецът и булката: да са със сходно минало, години и образование. Понякога, на сватбите на децата на някои от нетолкова близките приятелки на Инид, се случваше булката да е по-пълна или по-възрастна от младоженеца, или пък роднините на младоженеца идваха от някое провинциално градче в другия край на щата и видимо се прехласваха по разкоша в „Дийпмайър“. На тези приеми Инид изпитваше жал към главните виновници за церемонията. Усещаше ясно, че бракът ще е труден още от първия ден. В повечето случаи обаче единственият дисонантен тон в „Дийпмайър“ беше някой невъзпитан тост, вдигнат от приятел на младоженеца, най-често състудент от колежа, нерядко с мустаци или пък с вече провиснала двойна брадичка, задължително поруменял от алкохола, който изобщо не звучеше като да е от Средния запад, по-скоро идваше някъде от Изтока, и който се мъчеше да блесне с няколко „смешни“ забележки за предбрачния секс, в резултат на което младоженецът и булката се изчервяваха или се разсмиваха и свеждаха очи (но не защото шегата им е допаднала, беше сигурна Инид, а защото са тактични по природа и не искат грубиянът да разбере колко не на място са били думите му), Алфред накланяше глава, все едно не е чул нищо, а Инид обхождаше с поглед залата, докато намери приятелка, с която да разменят успокояващо смръщване.
Читать дальше