Джонатан Франзен - Поправките

– Аз съм само коректор на парче – рече Чип.

– Образован човек с дар слово. Талантлив сценарист.

Чип и Гитанас се спогледаха. Нещо в Чип, може би физическата прилика, заинтригува литовеца.

– Търсиш ли работа? – попита Гитанас.

– Зависи.

– Вземаш ли наркотици?

– Не.

– Отивам до тоалетната – обяви Ейдън. – Ейприл, зайче, ела с мен. И си вземи рисунките.

Ейприл послушно скочи от дивана.

– Донеси си и рисунките, зайче. Дай да ти помогна. – Ейдън събра жълтеникавите листове и я поведе към вратата. – Оставям ви да си поговорите.

Гитанас вдигна ръка към лицето, подръпна кръглата си буза и почеса наболите русоляви косъмчета. Погледна през прозореца.

– Ти беше в правителството, нали? – попита Чип.

Гитанас наклони глава.

– И да, и не. Бях. Дълги години. Но партията ми е капут, така че сега съм предприемач. Нещо като правителствен предприемач, да речем.

Една от рисунките на Ейприл беше паднала между прозореца и дивана. Чип протегна крак и я придърпа.

– У нас толкова често се провеждат избори – обясни литовецът, – че вече никой не ги отразява в чужбина. По три-четири пъти в годината. Изборите са най-голямата ни индустрия. Имаме най-много избори на глава от населението годишно в света. Повече и от Италия дори.

Ейприл беше нарисувала човече с обичайните чертички, точки и елипси за тяло, но главата му представляваше назъбена черно-синя драсканица, раздърпана плетеница, безкрайна завъркулка. През жълтеникавата хартия Чип виждаше прозиращите букви от диалога и описанията на гърба.

– Вярваш ли в Америка? – попита Гитанас.

– Боже мой, откъде да започна?

– Твоята страна ни спаси, тя ни и погуби.

С пръстите на крака Чип повдигна крайчеца на рисунката на Ейприл и зърна:

МОНА

(размахва револвера):

Какво е лошото на това, че се обичам? Защо да е лошо?

Листът изведнъж натежа или пък кракът му изгуби силата си. Чип остави рисунката да падне, а след това я побутна под дивана. Крайниците му изстинаха, почти не ги усещаше. Пред очите му се спусна мъгла.

– През август Русия обяви банкрут – продължи Гитанас. – Сигурно си чул. За разлика от нашите избори, за това писаха много. Това е икономическа новина. Важна е за инвеститорите. Важна е и за Литва. Основният ни търговски партньор сега е със смазващи дългове в твърда валута и обезценена рубла. Познай с какво – долари или рубли – купуват нашите яйца. Или шаситата за камиони от нашия авторемонтен завод, единственият работещ завод у нас. Естествено, че с рубли! Но останалата част от камионите се произвежда във Волгоград, а заводът там затвори врати. Така че вече не получаваме и рубли.

На Чип му беше трудно да изпита разочарование за сценария на „Академично червено“. Никога повече да не го зърнат очите му, никога повече да не попадне в чужди ръце – това щеше да му донесе по-голямо облекчение и от онова, което го беше връхлетяло в тоалетната на „Фанелис“, когато извади сьомгата от гащите си.

Имаше чувството, че се събужда от омаен сън с гърди, преноси и стеснени до един сантиметър бели полета в един пъстър и жив свят, за който е бил мъртъв кой знае колко дълго. Години може би.

– Продължавай, интересно ми е – подкани литовеца той.

– То си е интересно. Интересно – повтори Гитанас, все така напрегнато скръстил ръце. – Бродски беше казал: „Прясната риба винаги мирише, замразената – само когато се размрази“. След голямото размразяване, когато дребните рибета изскочиха от фризера, и при нас всичко вреше и кипеше. И аз бях част от това. Голяма част. Но икономиката не се управляваше добре. Докато се забавлявах в Ню Йорк, у дома имаше депресия, и то каква! След това, с голямо закъснение, през 1995 година вързахме литаса към долара и започнахме приватизация, само че твърде прибързано. Не го реших аз, но ако бях начело, сигурно бих сторил същото. Нуждаехме се от парите на Световната банка, а тя каза: приватизирайте. Добре, продадохме пристанището. След това и националния превозвач, телефонната компания. В повечето случаи най-много пари ни предлагаше някой американец, рядко западноевропеец. Не това беше целта ни, но това стана. Никой във Вилнюс нямаше пари в брой. От телефонната компания казаха: „Добре, при нас ще дойдат чуждестранни собственици с дълбоки джобове, а пристанището и националният превозвач ще останат сто процента литовска собственост“. Само че пристанището и националният превозвач си мислеха същото. Но пак всичко беше наред. Към нас се стичаха реки от пари, за всеки оставаше по някое мазно кокалче, токът спираше по-рядко. Дори и времето ни се струваше някак по-меко. В крайна сметка твърдата валута от приватизацията отиде най-вече в ръцете на мутрите, но такава е постсъветската действителност. След размразяването идва загниването. Бродски не доживя да го види. Добре, но после световната икономика забуксува, Тайланд, Бразилия, Корея се сринаха и това беше проблем, тъй като капиталът хукна обратно към САЩ. И тогава се оказа, че например националният ни превозвач е 64 % собственост на фонда „Куад Ситис“. Който е какво? Инвестиционен фонд, управляван от един младок, Дейл Майърс. Ти може и да не си чувал за Дейл Майърс, но всеки гражданин на Литва знае името му.