Джонатан Франзен - Поправките

– Някъде тук има ли работещ монетен телефон?

– Не – отвърна мъжът.

– Имах предвид някъде наблизо.

– Няма! – Касиерът бръкна под тезгяха и извади мобилен телефон. – Ето това е телефон!

– Може ли да го използвам за един бърз разговор?

– Вече е късно да търсиш брокера си. Трябваше да се обадиш вчера. По-добре да беше инвестирал в американски компании!

Смехът на касиера беше добродушен и може би затова на Чип му се стори още по-обиден. Но пък и той имаше основания да бъде чувствителен. Откакто го бяха уволнили от колежа Д., пазарната стойност на публично търгуваните американски компании се беше увеличила с трийсет и пет процента. А за същите тези двайсет и два месеца Чип ликвидира пенсионния си фонд, продаде хубавата си кола и макар в работата си на половин ден да получаваше една от най-високите почасови ставки, пак беше на ръба на банкрута. Това бяха години, през които в Америка беше почти невъзможно да не печелиш пари; години, в които рецепционистки пишеха чекове „Мастеркард“ с 13 % лихва на брокерите си и пак излизаха на печалба; години на купуване и борсови игри, а Чип беше изпуснал влака. С мозъка на костите си усещаше, че ако някога наистина успее да продаде „Академично червено“, само седмица преди това пазарите ще са стигнали върхови стойности и реши ли да инвестира, само ще загуби.

Предвид отрицателната реакция на Джулия към сценария му, поне засега американската икономика беше в безопасност.

Откри работещ монетен телефон в „Сидър Тавърн“. Като че ли бяха минали години от предишната вечер, когато беше обърнал две питиета тук. Набра офиса на Ейдън Прокуро и затвори веднага щом се включи телефонният секретар, само че апаратът пак глътна монетата. От „Справки“ му дадоха домашния телефон на Дъг О’Браян и Дъг вдигна, обясни, че сменя памперс, и едва след няколко минути Чип успя да го попита дали Ейдън е прочела сценария.

– Феноменален! Наистина феноменален сценарий! – увери го Дъг. – Мисля, че го взе със себе си, когато излезе.

– А къде отиде?

– Чип, не мога да ти кажа. Знаеш го.

– Въпросът не търпи отлагане.

Моля, пуснете още осемдесет цента за следващите две минути...

– Боже господи, уличен телефон! – възкликна Дъг. – От уличен телефон ли се обаждаш?

Чип пъхна последните си две монети.

– Трябва да си взема сценария, преди да го е прочела. Искам да направя няколко поправки...

– За циците ли става дума? Ейдън спомена, че Джулия имала проблем с многото цици. На твое място, не бих се тревожил за това. Циците никога не са в повече. Просто на Джулия ѝ се насъбра много тази седмица.

Моля, пуснете още трийсет цента...

– ...бих заложил... – говореше Дъг.

...за следващите две минути.

– ...най-близкото до ума място...

В противен случай разговорът ще бъде прекъснат.

– Дъг? – извика Чип. – Дъг? Не те разбрах!

Съжаляваме...

– Да, тук съм. Казах, че бих заложил...

„Довиждане“ – заяви строгият глас и телефонът замлъкна, монетите издрънчаха в утробата му. Табелката на апарата беше в цветовете на Бейби Белс 14, но надписът гласеше: „Орфик Телеком, 3 минути за 25 цента, всяка допълнителна минута 40 цента“.

14След съдебен процес с обвинения в злоупотреба с монополно положение, през 1984 г. Американската телефонна и телеграфна компания се разделя на седем независими оператора, известни като Бейби Белс. – Б. пр.

Най-близкото до ума място, където можеше да потърси Ейдън, беше офисът ѝ в Трайбека. Чип се спря на бара, чудеше се дали новата изрусена барманка с вид на мажоретка го помни от предишната вечер и дали ще приеме шофьорската му книжка за залог срещу една двайсетачка назаем. Заедно с двама други клиенти тя гледаше футболен мач, нитанските лъвове 15гостуваха някъде, на мътния телевизионен екран сивкави фигури се боричкаха на разкалян терен. А до ръката на Чип, на не повече от петнайсет сантиметра, лежаха няколко банкноти по един долар. Просто бяха захвърлени там. Мина му през ума, че една извършена тихомълком трансакция (да прибере парите в джоба, никога повече да не стъпи тук, по-късно да изпрати по пощата сумата на жената, без да разкрива самоличността си) ще е по-безопасна, отколкото да моли за заем: може би това щеше да е трансгресивният акт, който щеше да спаси разума му. Смачка банкнотите на топка и се приближи към барманката, която отблизо му се видя още по-красива, само че вниманието ѝ беше все така приковано към боричкащите се окаляни кръглоглави мъже, той се обърна и излезе.