Джонатан Франзен - Поправките

– Тортата беше висока две педи! – заяви Инид, чието шесто чувство ѝ беше подсказало, че Денис няма да прояви интерес към пирамидите от скариди. – Беше страшно изискано. Представяш ли си?

– Сигурна съм, че е било много приятно – отвърна Денис.

– Дриблетови наистина правят всичко суперлуксозно. Не бях виждала толкова висока торта. А ти виждала ли си?

Издайническите сигнали, че търпението на Денис е на изчерпване – по-дълбоките вдишвания, безшумното поставяне на вилицата в чинията, отпиването от виното и връщането на чашата на мястото ѝ – нараняваха Инид по-силно, отколкото ако дъщеря ѝ беше избухнала.

– Виждала съм високи торти – рече Денис.

– Трудно ли се правят?

Денис сплете пръсти в скута си и бавно издиша.

– Разбирам, че празненството е било страхотно. Радвам се, че ви е било приятно.

Инид наистина беше прекарала приятно на партито на Дийн и Триш, макар да съжаляваше, че Денис не е с нея да види колко изискано е всичко. В същото време се опасяваше, че Денис ни най-малко няма да сметне партито за изискано, че само ще критикува и ще обяви и най-изключителните неща за напълно обикновени. Вкусът на дъщеря ѝ беше черно петно в зрението на Инид, дупка в опита ѝ, през която винаги имаше опасност да изтекат и изчезнат нейните радости.

– Е, всеки си има вкус – заяви тя.

– Така е – кимна Денис. – Но вкусът на някои хора е по-добър.

Алфред се беше навел ниско над чинията си, така че падащите от вилицата му парченца сьомга или зелен боб да не се разпиляват по масата. Но слушаше внимателно. И се намеси.

– Стига!

– Всеки си мисли така – обади се Инид. – Всеки си мисли, че неговият вкус е най-добър.

– Но повечето хора грешат – не се предаде Денис.

– Всеки има право на вкус – настоя Инид. – В тази страна всеки глас е равен, нали?

– За съжаление!

– Стига! – повтори Алфред и се обърна към Денис. – Няма да я убедиш.

– Държиш се като сноб – скара ѝ се Инид.

– Майко, винаги си ни казвала колко харесваш хубавата домашно приготвена храна. И аз я харесвам. Но според мен има някаква Дисни-вулгарност във високата половин метър торта. Ти готвиш по-добре от...

– О, не, не – заклати глава Инид. – Хич ме няма като готвач.

– Изобщо не е вярно! Откъде според теб съм...

– Не и от мен – прекъсна я майка ѝ. – Не знам откъде децата ми са взели дарбите си, но не е от мен. Хич ме няма като готвач. Хич!

(Колко хубаво, и едновременно с това странно, ѝ беше да го изрече на глас! Все едно да попариш с вряла вода обрив от коприва.)

Денис изправи гръб и посегна към чашата си. Инид, която цял живот напразно се бореше с навика си да надзърта в чуждите чинии, беше видяла Денис да си взема три късчета сьомга, съвсем малко салата и коричка хляб. Скромността на дъщерята беше като укор в лакомия към майката. Сега чинията на Денис беше празна и тя като че ли не възнамеряваше да си сипе повторно.

– Само това ли ще хапнеш? – попита Инид.

– Да, приключих с обяда.

– Отслабнала си.

– Не съм.

– Гледай да не отслабнеш още повече. – От устата ѝ се откъсна скъпернически смях, с който прикриваше силните си чувства.

Алфред бавно насочваше натоварена със сьомга и киселец вилица към устата си. Храната падна и се пръсна на разкъсани парченца.

– Чип се е справил много добре – оповести Инид. – Нали? Сьомгата е много крехка и вкусна.

– Чип винаги е бил добър готвач.

– Ал, харесва ли ти храната? Ал?

Алфред държеше отпуснато вилицата. Долната му устна беше провиснала, в очите му се таеше мрачно подозрение.

– Хареса ли ти обяда? – попита Инид.

Той вдигна дясната си ръка и стисна лявата. Събраните ръце продължиха да треперят заедно, Алфред се взираше в слънчогледите в средата на масата. Като че ли предъвкваше киселото си изражение, преглъщаше страховете си.

– Чип ли го е приготвил? – измърмори той.

– Да.

Алфред поклати глава, все едно съкрушен от готварските умения на Чип, от неговото отсъствие в този момент.

– Състоянието ми се влошава – заяви той.

– Заболяването ти е в съвсем лека форма – отвърна Инид. – Трябва само да се нагласи точната доза на лекарството.

Алфред отново поклати глава.

– Хеджпет каза, че не би се нагърбил с прогноза.

– Най-важното е да продължиш да се занимаваш с нещо, да си активен, да не се оставяш.

– Не, не си слушала внимателно. Хеджпет много внимаваше да не вдъхне лъжливи надежди.

– Четох...

– Пукната пара не давам какво пише в твоите списания! Не съм добре и Хеджпет го потвърди.